Докато се присмиваше сам на себе си, Мусаши си припомни този стих на Гудо. Когато е писал това, Учителят е бил на неговата възраст.
При първото появяване на Мусаши в Мьошинджи, Гудо почти го изрита през вратата.
— Що за странни мисли те доведоха в къщата ми? — провикна се той.
Но Мусаши беше упорит и по-късно, когато успя да проникне вътре, Гудо го нагости с това иронично стихче. И му се присмя, изричайки същите думи, които бе изрекъл седмица по-рано:
— Ти все говориш… Безполезно е.
Напълно обезсърчен, Мусаши се отказа от мисълта за сън и заобиколи портата точно навреме, за да види как от храма излизат двама души.
Гудо и Матахачи крачеха необичайно бързо. Може би спешно ги бяха извикали в Мьошинджи, главният храм на ордена на Гудо. Във всеки случай Учителят мина като вихър през тълпата събрали се да го изпратят монаси и пое направо към моста Кара в Сета.
Мусаши тръгна след тях. Минаха през спящия Сакамото. Магазините и бакалниците бяха със спуснати кепенци. Дори вечно кипящите от живот ханове бяха здраво залостени. Единствено призрачната луна надничаше отгоре. Излязоха от града и се заизкачваха към връх Хиеи. Встрани от тях останаха забулените в мъгла Миидера и Секиджи. По пътя си не срещнаха почти никой. Когато наближиха прохода, Гудо се спря и каза нещо на Матахачи. В краката им лежеше Киото. От другата им страна се стелеха спокойните води на езерото Бива. С изключение единствено на луната, всичко наоколо блестеше като слюда — море от мека, сребриста мъгла. Току-що навлязъл в прохода, Мусаши с изненада установи, че е само на няколко крачки от Учителя. За пръв път от седмици погледите им се срещнаха. Гудо мълчеше.
Мусаши мълчеше. „Сега… Трябва да се случи сега“, помисли си той. Стигнеше ли монахът веднъж в Мьошинджи, Мусаши може би щеше да чака със седмици, преди да го види отново.
— Моля ви, Учителю — каза той.
Изпъчи се и изви глава встрани. Гласът му беше като на изплашено дете, опитващо се да каже на майка си нещо, което всъщност не желае. Смутено пристъпи напред. Монахът не благоволи да го попита какво иска.
Лицето му приличаше на лице на лакирана статуя. Единствено очите му искряха гневно срещу Мусаши.
— Моля ви, Учителю! — Мусаши, забравил всичко друго, освен страстният импулс, който го тласкаше напред, падна на колене и наведе глава.
— Една мъдра дума. Само една…
Стори му се, че минаха часове. Когато не можеше повече да чака в мълчание, започна отново да се моли.
— Това вече съм го чувал — прекъсна го Гудо. — Матахачи ми говори за теб всяка нощ. Знам всичко, каквото има да се знае, дори и за онази жена.
Думите му приличаха на тресчици лед. Под тежестта им Мусаши, дори и да искаше, не можеше да вдигне глава.
— Матахачи! Тояга!
Мусаши затвори очи и се подготви да понесе удара. Но вместо това, Гудо начерта около него кръг. Без повече приказки, той хвърли пръчката и каза:
— Тръгваме, Матахачи!
Двамата бързо се отдалечиха.
Мусаши побесня. След седмици на жестоки унижения, през които беше положил всички усилия да получи урок от Гудо, сегашния отказ му се видя много повече от обикновена липса на съчувствие. Отношението на Учителя беше безсърдечно и грубо. Той си играеше с един човешки живот.
— И това ми било свято лице!
Здраво стиснал устни в ядна гримаса, Мусаши със злоба изгледа отдалечаващата се двойка.
„Съвсем нищо.“ Размишлявайки върху думите на Гудо, той реши, че те са измамни. Те създават погрешната представа, че Учителят има какво да предложи на учениците си, а всъщност в празната му глава наистина няма „съвсем нищо“.
„Почакай и ще видиш, помисли си Мусаши, нямам нужда от теб!“ Не трябваше да разчита на никого. В крайна сметка разбра, че наистина може да се опре единствено на самия себе си. Той е човек, също като Гудо и всички учители преди него. Изправи се, наполовина изтласкан от собствената си ярост. Няколко минути стоя, загледан в луната. Но когато гневът му попремина, погледът му отново се спря върху кръга. Все още не беше излязъл от него. Завъртя се около оста си. Едновременно с това си припомни тоягата, която не го беше ударила. „Кръг? Какво ли означава?“
Остави мислите си да се реят необезпокоявани. Идеален кръг. Без начало, без край, без отклонения. Ако се уголеми до безкрайност, би се превърнал в самата вселена. Ако се смали, ще се изравни с безкрайно малката точица, в която обитава душата му. Душата му е кръгла. Вселената е кръгла. Не две. Едно. Едно цяло — той и вселената.
Той рязко извади сабята си и я насочи косо към земята. Сянката му заприлича на йероглифа за „О“. Кръгът на вселената остана непроменен. По същия начин не се промени и той. Промени се единствено сянката.