„Единствено сянката“, помисли си. „Но сянката не е истинската ми същност.“ Стената, в която блъскаше главата си, се оказа просто сянка на обърканото му съзнание.
Изправи глава, и от устните му се изтръгна пронизителен вик.
С лявата ръка измъкна късата си сабя. Сянката отново се промени. Но образът на вселената не помръдна. Двете саби бяха всъщност една. Те също бяха част от кръга. Мусаши въздъхна дълбоко. Най-после разбра. Отново погледна нагоре към луната и видя, че нейният огромен кръг е едно със сабята или с душата на всеки земен човек.
— Сенсей! — извика той, впускайки се след Гудо.
Вече не искаше нищо от него, но му дължеше извинение, задето го беше мразил толкова яростно.
Той направи няколко крачки и се спря. „Всичко е само листа и клони“, помисли си.
Шикамско синьо
— Тук ли е Оцу?
— Да, тук съм.
Над плета се подаде едно лице.
— Вие сте търговецът на коноп Мамбей, нали? — попита тя.
— Точно така. Съжалявам, че прекъсвам работата ви, но нося новини, които сигурно ви интересуват.
— Заповядайте, влезте — тя посочи дървената врата в оградата.
От дрехите, провесени по клони и колове в двора ставаше ясно, че къщата е на някой от майсторите, които боядисваха дрехи и платове в неизбеляващия цвят, наречен „шикамско синьо“ и известен из цялата страна.
Боядисването включваше неколкократно потапяне на тъканта в индигова боя и тепането й с бухалка в огромен хаван след всяко потапяне. Нишката се напояваше толкова добре, че дрехата се късаше много преди да избелее.
Оцу все още не умееше да си служи добре с дървения чук. Но работеше упорито и пръстите й бяха целите в синьо. В Едо, когато научи, че Мусаши си е тръгнал, тя се отби в домовете на Ходжо и Ягю, след което незабавно продължи своето търсене. Миналото лято в Сакай се качи на един от корабите на Кобаяши Тародзаемон и пристигна в Шикама — рибарско селище край триделното устие на река Шикама, където реката се влива във Вътрешното море.
Тя си спомни, че дойката й беше омъжена за бояджия от Шикама. Намери я и заживя при нея. Тъй като семейството беше бедно, се почувства задължена да помага при боядисването. Вършеше това, което беше задължение на младите, неомъжени жени. Докато работеха, те имаха навика да пеят. Селяните твърдяха, че по гласа на девойката можело да се познае дали е влюбена в някой от младите рибари.
След като изми ръце и изтри потта от челото си, Оцу покани Мамбей да отдъхне на терасата. Той махна с ръка в отказ:
— Вие сте от село Миямото, нали?
— Да.
— Ходих там по работа, да купя коноп. И оня ден чух една клюка…
— Да?
— За вас.
— За мен ли?
— А също и за някакъв човек, на име Мусаши.
— Мусаши? — в гърлото й заседна буца и тя се изчерви.
Мамбей се усмихна. Макар да бе есен, слънцето все още напичаше силно. Той нави една кърпа, постави я върху главата си и приклекна.
— Познавате ли жена на име Огин? — попита.
— Имате пред вид сестрата на Мусаши ли?
Мамбей енергично кимна:
— Срещнах я случайно в село Микадзуки в Сайо. Без да ща, споменах името ви. Тя беше много изненадана, че ви познавам.
— Вие казахте ли й къде съм?
— Да. Прецених, че няма причина да крия.
— Къде живее тя сега?
— При един самурай на име Хирата. Мисля, че й е роднина. Каза, че страшно иска да ви види. Няколко пъти повтори колко много й липсвате и че има да ви разказва куп работи. Също и тайни, каза. Дори ми се стори, че едва се сдържа да не заплаче.
Очите на Оцу заблестяха.
— Там, насред пътя, нямаше как да ви напише писмо, така че ме помоли да ви поканя от нейно име да я посетите в Микадзуки. Добави, че страшно би искала тя самата да дойде да ви види, но в момента й било невъзможно.
Мамбей замълча за миг, после продължи:
— Не навлезе в подробности, но спомена, че знаела нещо за Мусаши.
Накрая търговецът добави, че на следващия ден тръгвал за Микадзуки и й предложи да пътуват заедно. Макар да взе решение веднага, Оцу почувства, че трябва да предупреди жената на бояджията.
— Довечера ще ви дам отговор — каза тя.
— Чудесно. В случай, че решите да дойдете, ще трябва да тръгнем рано.
На фона на шумящото зад гърба им море, гласът му кънтеше особено. Дори тихият отговор на Оцу прозвуча някак пронизително.
Когато Мамбей си тръгна, един млад самурай, който до този момент седеше на брега, играейки си с пясъка, се изправи и го проследи с изпитателен поглед. Сякаш се опитваше да разбере собственото си отношение към отдалечаващия се мъж. Беше добре облечен. На главата си носеше сламена шапка с форма на листо от гинко. На вид бе около осемнайсет-деветнайсет годишен.