Когато търговецът се изгуби от погледа му, младежът се обърна към къщата на бояджията и дълго гледа натам.
Като се опитваше да преодолее вълнението си от току-що получените новини, Оцу взе бухалката и продължи работата си. Из въздуха се чуваха ударите на другите бухалки, придружени с песни. Докато работеше, тя не издаде нито звук. Но сърцето й пееше любовна песен за Мусаши. Изведнъж устните й тихичко зашепнаха запазено от древността стихотворение:
Беше сигурна, че когато се види с Огин, ще разбере къде е Мусаши.
Та нали Огин също е жена! Няма да й бъде трудно да сподели чувствата си с нея. Ударите на бухалката ставаха все по-редки. Отдавна Оцу не бе изпитвала подобно щастие. Разбираше настроението на поета. Морето често й се струваше тъжно и някак чуждо. Днес то беше ослепително. Вълните, макар и външно спокойни, отвътре сякаш преливаха от надежда.
Тя метна едно готово парче плат върху висок прът за сушене. Сърцето й все още пееше, когато се измъкна навън през отворената врата. С крайчеца на окото си мерна младия самурай, който се шляеше спокойно край водата. Нямаше представа кой е, но нещо в него привлече вниманието й. Когато се обърна, видя само една птица, носена от соления бриз.
Мястото, където отиваха, не беше много далеч. Дори жена би извървяла пътя без особени затруднения и с една-две почивки. Беше почти обяд.
— Съжалявам, че ви затруднявам — каза Оцу.
— Нищо подобно. Вие явно сте свикнала да ходите пеш — отвърна Мамбей.
— Да, пътувала съм доста.
— Чух, че сте била в Едо. Доста път е за сама жена.
— Жената на бояджията ли ви каза?
— Да. Чух всичко. И хората в Миямото говорят.
— О, разбира се — каза Оцу и леко се намръщи. — Толкова ми е неудобно.
— А не бива. При положение, че обичате толкова силно, нима някой може да каже за съжаление ли сте или за завиждане. Само дето ми се струва, че този Мусаши е малко студен.
— О, не е вярно. Изобщо не е такъв.
— Не ви ли отблъсква държанието му?
— Аз съм виновна за всичко. Знам, че единствените неща, които го интересуват в тоя живот, са упражненията и самовъзпитанието. А аз не мога да се примиря.
— Не виждам нищо неестествено в това.
— Но ми се струва, че му причиних доста неприятности.
— Хм. Ще ми се моята да те чуе. Ето такива трябва да бъдат жените.
— Огин омъжена ли е? — попита Оцу.
— Огин ли? О, не съм съвсем сигурен — отвърна Мамбей и бързо промени темата. — Ей там има една чайна, хайде да си починем малко.
Те влязоха вътре и си поръчаха чай, за да преглътнат с него сухия обяд, който носеха. Докато привършваха, неколцина пътуващи коняри и носачи се провикнаха свойски към Мамбей:
— Хей, няма ли да заложиш на играта в Ханда днес? Всички се оплакват — онзи ден си ги обрал до шушка.
Малко смутен, той, преструвайки се, че не разбира за какво говорят, им отвърна:
— Днес не ми трябват конете ви — После припряно додаде към Оцу: — Ще тръгваме ли?
Докато излизаха бързешката от магазина, един от конярите каза:
— Нищо чудно, че иска да се отърве от нас. Вижте момичето!
— Ще те издам на старата, Мамбей.
Забързаха напред, а зад гърба им долитаха доста подобни забележки. Магазинът на Асая Мамбей със сигурност не беше сред най-преуспяващите предприятия в Шикама. Той купуваше коноп от близките села и го продаваше на дребно на жените и дъщерите на рибарите, които правеха от него платна, мрежи и други необходими неща. Но все пак беше собственик. Затова свободните му приятелски отношения с обикновените носачи се сториха на Оцу странни. Сякаш за да разсее неизречените й съмнения, той каза:
— Как да се държи човек с тая сган? Това, че им правя услуга, като от време на време ги моля да ми превозват товар през планината, не е причина да ми се правят на приятели!
Прекараха нощта в Тацуно, а когато на другата сутрин поеха отново, Мамбей бе по-мил и внимателен от всякога. Щом наближиха Микадзуки, в подножието на планината започна да се мръква.
— Мамбей — с тревога попита Оцу, — това там не е ли Микадзуки? Ако прехвърлим планината, ще сме в Миямото.
Беше чула, че Осуги се е върнала в Миямото. Мамбей се спря:
— Ами да, пада се точно от другата страна. За дома ли ви стана мъчно?
Оцу вдигна очи към тъмното, нагънато било и видя вечерното небе. Мястото изглеждаше диво, сякаш хората, които би трябвало да са тук, си бяха отишли.