— Още малко остана — каза Мамбей, като избърза напред. — Изморихте ли се?
— О, не. А вие?
— Не. Свикнал съм с този път. Пътувам оттук непрекъснато.
— Къде точно е къщата на Огин?
— Ей там, от другата страна — посочи той пред себе си. — Тя със сигурност вече ни чака.
Ускориха ход. Когато пътят започна да става по-стръмен, видяха няколко разпилени насам-натам къщи. Това беше място за почивка на главния път Тацуно. Едва ли бе достатъчно голямо, за да бъде определено като град, но имаше евтина закусвалня, пред която се мотаеха коняри, както и няколко, също евтини, хана, наредени от двете страни на пътя.
Щом отминаха, Мамбей обяви:
— Предстои ни малко изкачване.
Той се отклони от пътя и се закатери по стръмните каменни стълби, които водеха към местното светилище.
Подобно на малка птичка, която започва да пее, щом настъпи рязка промяна в температурите, Оцу усети нещо нередно.
— Сигурен ли сте, че сме на прав път? Тук не виждам никакви къщи.
— Не се тревожете. Мястото е усамотено, но вие просто седнете и си починете край вратата на храма. А аз ще отида да доведа Огин.
— Но защо?
— Нима забравихте? Сигурен съм, че ви споменах. Огин каза, че може би ще има гости и няма да е удобно да се изтърсим ей така. Къщата й е от другата страна на тази горичка. Веднага се връщам.
Той забърза по тясна пътека между тъмнеещите кедри.
Вечерното небе съвсем потъмня и неспокойствието на Оцу нарасна още повече. Няколко мъртви листа, отронени от вятъра, се приютиха в скута й. Тя бавно вдигна едно и го завъртя в ръката си. Нещо в нея — безразсъдство или чистота — я превръщаше в съвършен образ на непорочността. Иззад храма изведнъж долетяха гласове. Момичето скочи на крака.
— Не мърдай, Оцу! — изкомандва груб, дрезгав глас. Тя извика и запуши ушите си с ръце.
Няколко тъмни фигури обградиха треперещото момиче. При все, че беше със затворени очи, тя ясно разпозна едната — по-ужасяваща и сякаш по-едра от останалите.
Беше белокосата вещица, често навестяваща кошмарите й.
— Благодаря ти, Мамбей — каза Осуги. — А сега, запушете й устата преди да е започнала да пищи, и право в Шимоношо. Побързайте!
Изговаряше думите страховито и властно, сякаш беше Царя на Пъкъла, дошъл да изпрати още един грешник в казана.
Неколцината мъже, очевидно местни негодници, може би по някакъв начин бяха свързани с рода на Осуги. Те шумно изразиха одобрението си и се нахвърлиха върху Оцу като глутница вълци върху плячката си. Овързаха я така, че само краката й останаха свободни.
— Карайте напряко!
— Движение!
Осуги остана назад да се разплати с Мамбей. Докато изваждаше парите от обито си, каза:
— Добра работа свърши. Страхувах се, че няма да успееш. — После добави: — И никому нито дума!
Мамбей с доволен вид пъхна парите в ръкава си.
— О, не беше много трудно — каза той, — но планът ви беше чудесен.
— А, гледката си заслужаваше. Ама се уплаши, а?
— Не можа дори да побегне. Само така си стоеше. Ха-ха. Но може би… беше малко подло от наша страна.
— Кое било подло? Само да знаеше какво преживях заради нея!
— Знам, знам, вече ми разказахте.
— Е, да не губим повече време. До скоро. Ела ни на гости в Шимоношо.
— Внимавай. Тази пътека е коварна — извика той през рамо, слизайки надолу по широките, тъмни стъпала.
В следващия миг Осуги чу как някой изохка.
— Мамбей? Ти ли си? Какво става? — запита.
Не получи отговор. Затича се към най-горното стъпало. Видя една сянка, изправена над паднало на земята тяло. В ръката й висеше отпусната сабя, от която капеше кръв.
Осуги издаде лек вик, после притихна.
— К-кой е там?
Не последва отговор.
— Кой си ти? — гласът й бе сух и напрегнат, но дръзката увереност в него бе намаляла с годините.
Мъжът се засмя и раменете му леко потрепнаха.
— Аз съм, стара вещице!
— Кой си ти?
— Не ме ли позна?
— Никога не съм чувала гласа ти. Крадец, навярно.
— Нима някой крадец би се занимавал с бедна старица като теб?
— Следил си ме, така ли?
— Да.
— Мен ли?
— Защо питаш по два пъти? Не бих изминал целия път от Микадзу дотук, само за да убия Мамбей. Дойдох да ти дам урок.
— Ъ? — гласът й прозвуча така, сякаш трахеята й се беше скъсала — Бъркаш ме с някой. Всъщност, кой си ти? Аз съм Осуги, главата на рода Хониден.
— О, колко се радвам да го чуя! Това разпалва омразата ми. Вещица! Нима си забравила Джотаро?
— Джо-о-та-аро?
— За три години новороденото престава да е пеленаче и се превръща в тригодишно дете. Ти си старо дърво. Аз съм фиданка. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече няма да се отнасяш с мен като със сополив хлапак.