— Това не може да бъде! Ти наистина ли си Джотаро?
— Ще трябва да си платиш за всички злини, които стори на моя учител през годините. Той ти запази живота, единствено защото си стара и не искаше да те наранява. Но ти се възползва и започна да кръстосваш страната. Дойде чак в Едо, където пръсна за него злобни клюки, все едно си в правото си да търсиш отмъщение. Стигна дори до там, че провали назначаването му на добра длъжност.
Осуги мълчеше.
— Но и това не ти беше достатъчно. Прехвърли яростта си и върху Оцу и всячески се опитваше да й навредиш. Помислих си, че най-после си се укротила и си се прибрала в Миямото. Но не, ти продължаваш. Използва този Мамбей за да изпълниш замисленото срещу Оцу.
Осуги все така мълчеше.
— Омразата ти никога ли не те изморява? Няма да е трудно да те разсека на две, но за твой късмет вече не съм син на свободен самурай. Баща ми, Аоки Тандзаемон, се върна в Химеджи и от миналата пролет служи на дома Икеда. За да не опетнявам честта му, ще се лиша от удоволствието да те убия.
Джотаро направи няколко крачки към нея. Като не знаеше дали да му вярва, Осуги отстъпи назад и потърси с поглед път за бягство. Реши, че го е намерила и се спусна към пътеката, по която тръгнаха мъжете преди малко. Джотаро я настигна с един скок и я сграбчи за врата.
Тя закрещя с пълно гърло:
— Какво правиш?
После се завъртя, като издърпа сабята си. Замахна към него, но не го улучи. Избягвайки удара й, Джотаро грубо я блъсна напред. Главата й изкънтя върху земята.
— Виждам, че си понаучил едно друго — изпъшка тя с лице наполовина заровено в тревата.
Явно й беше невъзможно да повярва, че Джотаро не е вече дете. Той изръмжа, стъпи върху съвсем чупливия й на вид гръбнак и безмилостно изви ръката й зад гърба.
Завлече я пред храма и я притисна с крак към земята, не знаеше какво да я прави. Мислите му се въртяха около Оцу. Къде ли е сега?
Почти случайно научи, че е в Шикама. Но не изключваше възможността тази случайност да се дължи на вътрешна връзка между неговата и нейната карма. При връщането на баща му на служба, той също получи длъжност. По време на едно служебно пътуване, през дупка в плета на някакъв двор той забеляза жена, която приличаше на Оцу. Когато преди два дни се върна на същото място, разбра, че не се е излъгал. Докато благодареше на боговете, че го доведоха при нея, в него запламтя дългогодишната омраза към Осуги, заради това, че така преследваше момичето. Ако не освободеше Оцу от веригите на старата вещица, той нямаше да живее спокойно.
Това го изкушаваше. Но убиеше ли я, щеше да въвлече баща си във вражда с цяло местно самурайско семейство. Тези хора и без друго създаваха проблеми, а засегнеше ли ги някой служител на даймио, те със сигурност щяха да причинят неприятности.
Накрая той се сети за един бърз начин да приключи с наказанието на Осуги, за да се заеме след това с освобождаването на Оцу.
— Знам къде ти е мястото — каза, — идвай!
Осуги се беше вкопчила с ожесточение в земята. Опитите му да я изтръгне се оказаха напразни. Накрая я сграбчи през кръста и я понесе под мишница към задната част на храма. Гората на хълма беше изсечена, когато започнаха да строят светилището. Наблизо имаше малка пещера, през чийто отвор можеше да се промъкне само един човек.
В далечината Оцу видя една-единствена светлинка.
Всичко останало беше черно — планини, полета, ручеи, прохода Микадзуки, през който току-що минаха, следвайки тясна камениста пътечка. Двамата мъже пред нея я водеха вързана с въже, все едно беше престъпник.
Когато наближиха река Сайо, мъжът зад гърба й каза:
— Спрете за малко! Какво ли е станало със старицата? Каза, че ще ни настигне.
— Да, трябваше вече да е дошла.
— Можем да поспрем тук за миг. Или да я чакаме в Сайо, в чайната. Сигурно вече всички са си легнали, но ние можем да ги събудим.
— Да отидем да я изчакаме там. Тъкмо ще пийнем по някоя и друга чашка саке.
Потърсиха плитчина в реката и бяха тръгнали към отсрещния бряг, когато чуха да ги вика далечен глас. След минута-две той се повтори, този път значително по-близо.
— Дали е старицата?
— Не, сякаш е мъжки глас.
— Вероятно изобщо не се отнася за нас.
Водата беше леденостудена, като острието на сабя. Особено за Оцу. След малко чуха шум от бягащи стъпки. Преследвачът им почти ги настигаше. Разплисквайки водата около себе си, той пръв стигна до другия бряг и застана срещу тях.
— Оцу? — извика Джотаро.
Потръпващи от пръските студена вода, тримата мъже я обградиха и застинаха по местата си.