— Изпуснали сме ги! — извика един от мъжете.
Тълпата закипя от гняв. Разочарованието им се удвои, когато един от пограничните пазачи се приближи до тях и им съобщи, че такава голяма група не може да премине в съседната област.
Чичо Гон излезе напред и усърдно се зае да убеждава офицера. Такедзо бе обявен за „престъпник“, Оцу — за „злосторница“, а Такуан — за „умопобъркан“.
— Ако оставим сега нещата така — обясни той, — това ще накърни името на предците ни. Никога няма да можем да вдигнем повече глава. Ще станем за посмешище на селото. Може дори да се наложи семейство Хониден да изостави земите си.
Чиновникът отвърна, че можел да разбере положението им, но с нищо не бил в състояние да им помогне. Законът си е закон. Би могъл да изпрати навярно запитване до Химеджи и да получи за тях нарочно разрешение да пресекат границата, но това ще изисква време.
След като се посъветва с роднините и работниците си, Осуги пристъпи пред чиновника и запита:
— В такъв случай, има ли някаква пречка да минем ние двамата с чичо Гон?
— Позволено е до пет души.
Осуги кимна за съгласие. После, макар да изглеждаше, сякаш се готви за трогателно сбогуване, тя твърде делово свика своите придружители край себе си. Мъжете се строиха пред нея и внимателно се вторачиха в тънките й устни и едрите, издадени навън зъби.
Щом всички утихнаха, тя започна:
— Няма за какво да се натъжавате. Преди още да тръгнем, очаквах, че може да се случи нещо такова. Когато препасвах тази къса сабя, едно от най-скъпоценните притежания на семейство Хониден, аз коленичих пред възпоменателните плочки на предците ни и тържествено се сбогувах с тях. Освен това се заклех за две неща:
— Едното беше, че ще настигна и ще накажа безочливото момиче, което окаля нашето семейно име. Другото — че дори да умра заради това, със сигурност ще открия дали моят син Матахачи е жив. Ако е, ще го върна у дома, за да продължи семейството. Заклех се да направя това и ще го направя, дори да трябва да го вържа с въже за врата и да го влача по целия път до вкъщи. Той има дълг не само пред мен и пред покойните, но и към вас. Ще си намери сто пъти по-добра съпруга от Оцу и ще изличи навеки този срам, така че селяните пак да почитат дома ни като благороден и честен.
Докато мъжете пляскаха и викаха одобрително, един от тях издаде нещо като стон. Осуги впери очи в зет си.
— Чичо Гон и аз — продължи тя, — сме и двамата достатъчно възрастни, за да ви оставим. Разбрахме се за всичко, което съм се заклела да направя и той също е решен да успеем, дори две или три години да не правим нищо друго и да пребродим страната надлъж и нашир. Докато ме няма, зет ми ще заеме моето място на глава на дома. Трябва да обещаете през това време да работите така усърдно, както винаги. Не искам да чувам, че кой да е от вас не се е грижил добре за бубите или е оставил нивите да буренясат. Разбрахте ли?
Чичо Гон беше почти на петдесет, а Осуги — десет години по-възрастна. Множеството изглежда се поколеба дали да ги пусне сами, понеже явно не можеха да се мерят с Такедзо, в случай че въобще го открият. Всички си го представяха като безумец, който напада и убива само за да подуши кръв.
— Няма ли да е по-добре — предложи някой, — ако вземете с вас трима млади мъже? Човекът каза, че може да минат петима.
Старицата поклати решително глава.
— Нямам нужда от помощ, никога не съм имала и няма да имам. Ха! Всички мислят Такедзо за толкова силен, но той не ме плаши! Та той е само хлапе, не му е пораснала много повече коса, отколкото когато съм го виждала пеленаче. Разбира се, че не съм му равна по сила, но още не съм си загубила ума и мога да надхитря някой и друг неприятел. И чичо Гон още не е изветрял.
— Сега знаете какво смятам да правя — завърши тя и насочи показалец към носа си. — И ще го направя. За вас остава да се приберете вкъщи, така че вървете и се грижете за всичко, докато се върнем.
Тя им махна с ръка да вървят и се приближи до дървото, което препречваше пътя на мястото, където минава границата. Никой не се опита повече да я спре. Извикаха „довиждане“ и загледаха как двамата стари хора потеглят надолу по планинския склон на изток.
— Старицата наистина има смелост, а? — отбеляза някой.
Друг от мъжете сви ръце пред устата си и извика:
— Ако се разболеете, пратете вест в селото.
— Пазете се! — добави загрижено трети.
Когато гласовете им вече не можеха да се чуят, Осуги се обърна към чичо Гон.
— Няма нищо, за което да се тревожим — увери го тя. — И без друго ще умрем преди тези млади хора.
— Съвсем права си — отвърна той убедено.