— Не мърдайте — провикна се Джотаро с протегнати ръце.
— Кой си ти?
— Няма значение. Пуснете Оцу!
— Да не си луд? Не знаеш ли, че можеш да загубиш главата си, като си вреш носа в чужди работи.
— Осуги каза да ми я предадете.
— Да не послъгваш?! — тримата дружно се изсмяха.
— Не, не лъжа. Вижте това.
Той извади парче хартия, изписано с почерка на Осуги. Бележката беше кратка:
Нещата се объркаха. Няма какво да се направи. Предайте Оцу на Джотаро и се върнете за мен.
Мъжете, сбърчили чела, погледнаха Джотаро, после се върнаха на брега.
— Не можете ли да четете? — присмя им се той.
— Млъкни! Предполагам, ти си Джотаро.
— Точно така. Казвам се Аоки Джотаро.
Оцу го гледаше изпитателно, потръпваща от страх, изпълнена със съмнения. После, без да знае какво прави, изписка, простена и политна напред.
Най-близкостоящият до Джотаро се провикна:
— Въжетата са се разхлабили. Стегнете ги!
После се обърна заплашително към Джотаро:
— Това без съмнение е почеркът на старицата. Но какво си направил с нея? Какво иска да каже с това „върнете се за мен“?
— Тя е моя пленница — надменно отвърна Джотаро, — дайте ми Оцу, и ще ви кажа къде е.
Тримата се спогледаха.
— Май се опитваш да бъдеш духовит, а? — запита единият. — Ти знаеш ли кои сме ние? Всеки самурай в Химеджи, ако си оттам, би трябвало да познава Дома на Хониден в Шимоношо.
— Отговорете ми с да или не! Ако не пуснете Оцу, ще държа старицата там, където е, докато пукне от глад.
— Ах, ти, копеленце!
Единият мъж сграбчи Джотаро, а другият извади сабята си и зае позиция. Първият изръмжа:
— Ако продължаваш да плещиш подобни глупости, ще ти извия врата. Къде е Осуги?
— Ще ми дадете ли Оцу?
— Не!
— Тогава няма да разберете къде е. Дайте ми Оцу и ще приключим с тая история без никой да пострада.
Този, който беше сграбчил Джотаро за ръката, го дръпна напред и се опита да го препъне.
Използвайки силата на противника си, Джотаро го преметна през рамо. Но в следващия момент се намери седнал на земята и стиснал здраво дясното си бедро. Мъжът беше успял да извади сабята си и нанесе удар. За щастие раната не беше дълбока. Джотаро скочи на крака едновременно със своя противник. Другите двама се приближиха към него.
— Не го убивайте. Трябва ни жив, ако искаме да си върнем Осуги.
Джотаро бързо забрави нежеланието си да участва в кръвопролитие. В последвалата бъркотия тримата мъже успяха да го повалят на земята. Той изфуча и приложи същата хитрост, която преди миг бяха приложили срещу него. Изтръгвайки късата си сабя, наръга право в корема мъжа, който се канеше да се нахвърли отгоре му. Цялата му длан и ръката до лакътя се обляха в кръв. Бяха толкова червени, сякаш ги беше топил в бъчва със сливов оцет. За сметка на това мисълта му беше кристалночиста. В главата му не бе останало нищо друго, освен инстинкт за самосъхранение.
Изправил се на крака, той нададе вик и нанесе удар на мъжа пред себе си. Острието се спря в раменната кост и, плъзвайки се встрани, отряза парче месо с големината на риба. Мъжът с писък посегна към сабята си, но беше твърде късно.
— Кучи синове! Кучи синове! — повтаряше Джотаро при всеки следващ удар на сабята.
Той успя да задържи другите двама, после сериозно рани единия от тях. Те бяха приели численото си надмощие за сигурна победа, но при това развитие на събитията загубиха контрол над себе си и в крайно отчаяние, започнаха да въртят сабите си безразборно. Отвъд себе си от ужас, Оцу обикаляше в кръг, гърчейки се бясно в опити да развърже ръцете си.
— Помощ! Няма ли кой да му помогне!
Но думите й скоро се изгубиха, потънали в шума на реката и воя на вятъра. Внезапно й мина през ума, че вместо да вика за помощ, трябва да се опре на собствената си сила. С вик на отчаяние тя се отпусна на земята и започна да трие въжетата в острия ръб на един камък. Бяха я вързали с обикновени, преплетени хлабаво нишки лико, взети някъде по пътя, така че тя не след дълго беше на свобода. Взе няколко камъка и се втурна към полесражението.
— Джотаро! — извика и замери с камък единия от мъжете. — И аз съм тук. Всичко ще се оправи! — втори камък — Дръж се! — още един, който, също както и другите два, не улучи целта си. Тя изтича за още.
— Кучка такава! — единият от мъжете се освободи от Джотаро на два скока и се спусна след Оцу. Тъкмо когато се канеше да стовари върху гърба й изтъпената си сабя, Джотаро го настигна. Той с такава сила заби сабята си в кръста му, че острието се показа отпред през пъпа.
Другият, изранен и зашеметен, крадешком започна да отстъпва. После с несигурна крачка се впусна в бяг. Джотаро се разкрачи върху трупа, стъпи здраво, измъкна сабята си от него и изкрещя: