— Спри!
Спусна се след бягащия мъж, но Оцу най-неочаквано се хвърли към него и извика:
— Недей! Не можеш да нападаш ранен човек, който бяга!
Тя изрече молбата си с такъв плам, че Джотаро се изненада. Не можеше да си представи що за душевен поврат беше станал в съзнанието й, за да съчувства на човека, който доскоро я е измъчвал. Оцу каза:
— Искам да ми разкажеш какво си правил през всичките тези години. Аз също имам доста за казване. Но първо трябва да изчезнем оттук по най-бързия начин.
Джотаро се съгласи без бавене, знаейки, че ако в Шимоношо научат за станалото, хората от рода Хониден ще преобърнат цялото село, за да ги открият.
— Можеш ли да бягаш, Оцу?
— Да, не се тревожи за мен.
И те се впуснаха в бяг. Бягаха в тъмнината, докато останаха без дъх. И двамата се чувстваха както някога, когато — младо момиче и малко момче — обикаляха заедно по пътищата.
Единствените светлинки, които се виждаха в Микадзуки, бяха тези на странноприемницата. Едната блещукаше в главната сграда, където само преди миг бяха група пътници — търговец на желязо, чиито работи го доведоха в местните рудници, продавач на прежди от Таджима и странстващ монах, които разговаряха и се смееха. Сега вече си бяха легнали. Джотаро и Оцу се настаниха в отделна стаичка, където майката на ханджията живееше с чекръка си и със съдовете, в които изваряваше копринените буби. Те се унесоха в разговор. Ханджията подозираше, че двамата са влюбени, които бягат, но въпреки това им приготви стая.
Оцу говореше:
— Значи ти също не си срещнал Мусаши в Едо?
После му разказа подробно за случилото се през последните няколко години.
Изненадан да научи, че тя не е виждала Мусаши от оная среща на главния път Кисо, Джотаро установи, че му е трудно да говори, при все това знаеше, че думите му щяха да й вдъхнат надежда.
— Нямам много за разказване — каза той, — но в Химеджи чух да говорят, че скоро щял да пристигне там.
— В Химеджи? Наистина ли? — попита тя, готова да се хване и за най-тънката сламка.
— Само така се говори. Но хората в нашето имение твърдят, че вече било решено. Казват, че щял да мине оттам на път за Кокура, където щял да се бие със Сасаки Коджиро. Той е един от воините на господаря Хосокава.
— И до мен стигнаха подобни слухове. Но не открих никой, който да е чувал каквото и да е за Мусаши или поне да знае къде се намира.
— Е, вероятно може да се вярва на това, което се говори в крепостта Химеджи. Сигурно хората от Ханадзоно Мьошинджи в Киото, които поддържат тесни връзки с дома Хосокава, са осведомили господаря Хосокава, че Мусаши е някъде наблизо. И Нагаока Садо — той е старши служител там — е предал на Мусаши писмото с поканата за двубой.
— Скоро ли ще се бият?
— Не знам. Всъщност изглежда никой не знае. Но ако срещата им ще бъде в Кокура, и ако Мусаши е в Киото, той ще трябва да мине през Химеджи.
— Може да пътува с кораб.
Джотаро поклати глава:
— Не мисля. Всички даймио в Химеджи и Окаяма и в другите имения покрай Вътрешното море ще го поканят да им погостува за ден-два. Ще искат да разберат що за човек е всъщност и вероятно ще получи различни предложения. Господарят Икеда изпрати писмо на Такуан. После започна да разпитва за Мусаши в Мьошинджи и заповяда на търговците в околността да му докладват веднага, щом се появи някой, отговарящ на неговото описание.
— Това още повече ме кара да мисля, че няма да пътува по суша. Няма нищо на този свят, което да ненавижда повече от голямата суетня. Ако знае какво се готви, ще направи всичко възможно, за да го избегне.
Оцу изглеждаше потисната, сякаш внезапно бе изгубила цялата си надежда.
— Как мислиш, Джотаро? — умолително попита тя. — Ако ида в Мьошинджи, дали ще успея да разбера нещо?
— Ами, може би, но не бива да забравяш, че това са само слухове.
— Но не може да няма капчица истина в тях, не мислиш ли?
— Имаш ли намерение да ходиш в Киото?
— О, да. Ще ми се да тръгна веднага… Е, поне утре.
— Не припирай толкова. Точно затова винаги изпускаш Мусаши. В мига, в който чуеш някакъв слух, го приемаш за чиста истина и веднага тръгваш след него. Ако искаш да видиш славея, трябва да погледнеш по-напред мястото, откъдето идва гласът му. Струва ми се, че винаги се влачиш след Мусаши, вместо да се опиташ да предположиш, къде ще е следващата му спирка.
— Да, сигурно си прав, но в любовта няма логика — без да се замисля над това, което казва, тя с изненада забеляза как лицето му силно поруменя при споменаването на думата „любов“. Тя се сепна бързо и каза: — Благодаря ти за съвета. Ще помисля върху думите ти.