— Добре. Но междувременно, защо не се върнеш с мен в Химеджи?
— Чудесно.
— Искам да дойдеш у дома.
Оцу мълчеше.
— От думите на баща ми разбирам, че той те е познавал доста добре, преди да напуснеш Шиподжи… Не знам какво е намислил, но каза, че иска да те види още веднъж и да поговори с теб.
Свещта почти догаряше. Оцу се обърна и погледна към небето изпод оронената стряха.
— Заваля — каза тя.
— Така ли? А утре ни чака път до Химеджи.
— Една есенна баня няма да ни навреди. Ще си сложим шапките.
— Бих предпочел да не валеше. Те затвориха дървените кепенци и в стаята скоро стана топло и влажно. Джотаро беше замаян от нежния аромат, който лъхаше от Оцу.
— Лягай си — каза той. — Аз ще спя ей там.
Той намери някаква дървена възглавница, която постави под прозореца, и легна на една страна с лице към стената.
— Още ли си будна? — измърмори след малко. — Трябва да поспиш.
Той се зави през глава и дълго се въртя, преди да потъне в дълбок сън.
Милосърдието на Канон
Оцу седеше, заслушана в капещата от една цепка на покрива вода. Подгонен от вятъра, дъждът се стрелваше под стряхата и с плясък се разбиваше в кепенците. Но беше есен и нищо не се знаеше. Утрото можеше да блесне бистро и свежо.
Изведнъж в мислите й се върна Осуги. „Чудя се къде ли е в тая буря. Сигурно е мокра до кости. Тя е стара. Може да изкара до сутринта. А дори и да оживее, ще минат дни преди някой да я намери. Може да умре от глад.“
— Джотаро — лекичко извика тя, — събуди се.
Страхуваше се, че той е извършил нещо ужасно. Беше го чула да казва на един от главорезите от бандата на старицата, че я е наказал. На път за хана случайно подхвърли нещо подобно.
„Дълбоко в себе си тя всъщност не е чак толкова лоша, помисли си Оцу. Ако бъда честна с нея и й разкажа всичко, сигурна съм, че ще ме разбере… Трябва да я открия.“
Продължи да разсъждава: „Ако Джотаро се ядоса, няма спасение.“
Тя отвори единия кепенец. Дъждът блестеше на фона на черното небе. Тя подви полите си, откачи от стената една широкопола шапка от бамбукови кори и я завърза на главата си. После прехвърли през раменете си огромно наметало против дъжд, обу сламените си сандали и се вряза в спуснатата от небето водна завеса.
Когато наближи светилището, пред което Мамбей я бе оставил да чака, забеляза, че каменните стъпала, които водеха нагоре към него, са се превърнали в стъпаловиден водопад. Горе вятърът беше много по-силен. Воят му отекваше между кедрите подобно лай на глутница бесни кучета.
„Къде ли може да е“, помисли си тя, докато надзърташе в светилището. Провикна се в тъмното пространство под него, но не получи отговор. Заобиколи отзад сградата и известно време оглежда там. Виещият вятър я връхлиташе подобно на огромна вълна в разбушувано море. Постепенно до слуха й достигна и друг звук, трудно доловим в бурята. Той спря, но след миг отново се появи.
— О-о-ох. Няма ли кой да ме чуе… Никой ли няма там вън?… О-о-ох.
— Бабо! — извика Оцу. — Бабо, къде си?
Макар да крещеше с всички сили срещу вятъра, гласът й не стигна далеч.
Но чувството на Оцу сякаш само установи връзка със старицата.
— Ох! Там има някой. Знам го… Спасете ме! Насам! Спасете ме!
В откъслечните звуци, които достигнаха до слуха й, Оцу различи нотки на отчаяние.
— Къде си? — пронизително извика тя. — Бабо, обади се!
Тя обиколи тичешком храма, спря за миг, после отново продължи. Почти случайно пред погледа й се изпречи нещо, прилично на меча хралупа. Беше на около петдесет стъпки встрани от нея, където започваше стръмната пътека за вътрешния храм.
Колкото повече приближаваше, толкова по-сигурна беше, че гласът на старицата идва оттам. Приближи се до входа и се спря. Огледа огромните камъни, които го запречваха.
— Кой е? Кой е там? Да не би да си духът на Канон? Аз я славя всеки ден. Смили се над мен. Спаси бедната затворена от злодеи старица.
Молитвите на Осуги започваха да стават истерични. Полуплачеща, полумолеща се, притисната в тъмното пространство между живота и смъртта, тя видя образа на милосърдната Канон и я обсипа с пламенни молитви за живот.
— Колко съм щастлива! — в изстъпление извика тя. — Всемилостивата Канон разбра колко е добро сърцето ми и се смили над мен. Дошла е да ме спаси! Велика милост! Велико съчувствие! Слава на бодхисатва Канон, слава на бодхисатва Канон, слава…
Гласът й изведнъж секна. Може би си помисли, че молитвите й са били достатъчни, защото смяташе, че когато е в такова отчаяно положение, Канон, независимо как, трябва да се притече на помощ. Тя беше глава на добро семейство и добра майка. Смяташе се за почтен и безупречен човек. Каквото и да направи, беше, разбира се, оправдано. Но после, когато се убеди, че този, който стои отвън, е не привидение, а жив човек, се успокои, а след това припадна.