Без да знае причината за внезапното замлъкване на Осуги, Оцу изпадна в паника. Независимо от всичко, входът на пещерата трябваше да бъде отпушен. Тя удвои усилията си. Лентата, с която бе завързала шапката си се разхлаби и черните й коси се развяха диво по вятъра.
Чудейки се как е успял Джотаро да пренесе до входа огромните камъни съвсем сам, тя напрягаше всичките си сили, блъскаше и дърпаше. Без резултат. Изтощена до крайност, тя изпита силна омраза към Джотаро. Първоначалното облекчение, че е открила Осуги, се превърна в мъчително безпокойство.
— Дръж се, бабо! Още малко! Ще те измъкна оттам! — изкрещя Оцу.
Но въпреки че прилепи устните си до един процеп между камъните, тя не получи отговор. След малко отвътре се чу тих, немощен глас:
Осуги пееше Сутрата на Канон. Единствено гласа на бодхисатва можеше да чуе тя сега. Сключила молитвено ръце, потъна в блажено спокойствие. По лицето й се стичаха сълзи. Докато свещените думи се отронваха от устата й, устните й потръпваха. Изведнъж я обзе странно чувство. Тя прекъсна песента си и прилепи око до една цепнатина.
— Кой е там? — извика тя. — Питам те, кой си?
Вятърът бе отнесъл наметката на Оцу. Объркана, изтощена, цялата в кал, тя се наведе към входа и извика:
— Добре ли си, бабо? Аз съм Оцу.
— Кой каза? — подозрително запита тя.
— Оцу.
— А, ясно.
Следващият, изпълнен с недоверие въпрос, дойде след дълга, мъчителна пауза:
— Какво искаш да кажеш с това „Аз съм Оцу“?
В този момент Осуги се стресна силно и прекъсна религиозното си усамотение.
— З-защо си дошла? О, знам, търсиш оня дявол Джотаро!
— Не. Идвам да те освободя, бабо. Моля те, да забравим миналото. Спомням си колко беше добра с мен, когато бях малка. После ме намрази и се опита да ме нараниш. Но аз нямам нищо против теб. Признавам, бях доста своенравна.
— О, нима си прогледнала, най-после! Нима си видяла всичкото зло от миналото си. Така ли? Да не би да искаш да кажеш, че желаеш да се върнеш в семейство Хониден и да станеш съпруга на Матахачи?
— О, не, не е това — побърза да каже Оцу.
— Е, тогава не разбирам какво правиш тук?
— Толкова ми дожаля за теб, че не се стърпях и дойдох да те намеря.
— И сега искаш да ме накараш да ти се чувствам задължена? Това се опитваш да постигнеш, нали?
Оцу беше толкова стресната, че не можа да промълви нито дума.
— Кой те е молил да ми идваш на помощ? Във всеки случай не аз! Нямам нужда от твоята помощ. Ако си мислиш, че като ми правиш услуги, ще спра да те мразя, жестоко се лъжеш. Не ме е грижа в какво тежко положение съм сега. По-скоро бих умряла, отколкото да загубя достойнството си.
— Но, бабо, нима мислиш, че мога да оставя жена на твоята възраст в такава ужасна дупка?
— Ето каква си ти, говориш медени приказки. Да не мислиш, че не знам какво кроите двамата с Джотаро? Искахте да ме затворите в тая пещера, за да ми се надсмеете. Но аз ще ви го върна тъпкано като изляза оттук. Да си го знаете!
— Убедена съм, че съвсем скоро ще повярваш в моята искреност. Но стига приказки, не можеш да останеш повече тук! Ще се разболееш.
— Хм. Писна ми от глупостите ти.
Оцу се изправи. Препятствията, които не можа да преодолее със сила, сълзите й отместиха с лекота. След като най-горният камък се изтърколи на земята, тя учудващо лесно отмести встрани този под него.
Но не само сълзите й разчистиха входа. Осуги буташе отвътре. Тя напрягаше всички сили. Лицето й беше станало пурпурночервено.
Все още трепереща от напрежение, Оцу заплака, този път от радост. Но в този миг Осуги най-после успя да излезе навън, и без да се бави дори миг, сграбчи момичето за яката. По яростта, с която се нахвърли отгоре й, можеше да се съди, че е оцеляла единствено благодарение на мисълта за отмъщение.
— Ох! Какво правиш? Ох!
— Затваряй си устата!
— Но з-защо?
— А ти какво очакваше? — изкрещя Осуги, поваляйки Оцу на земята с яростта на луда.
Оцу бе втрещена до безумие.
— А сега, да вървим! — озъби се старицата и повлече момичето в калта.
Сключила молитвено ръце, Оцу изплака:
— Моля те, моля те! Накажи ме, щом искаш, но не стой под дъжда.
— Що за безумие! Засрами се! Да не мислиш, че ще тръгна да те съжалявам?