— Няма да избягам. Няма… ох, боли!
— Разбира се, че боли.
— Пус… — във внезапен изблик на сила Оцу се отскубна от хватката й и се изправи на крака.
— А, не, да ги нямаме такива! — Осуги мигновено поднови нападението си, сграбчвайки здраво косата на Оцу.
Бялото лице на момичето се обърна нагоре към небето. Дъждът го заоблива. Оцу затвори очи.
— Ах, ти, уличнице! Толкова мъки ми причини през всичките тези години!
Всеки път, когато Оцу отваряше уста да продума или пък се опиташе да се освободи от мъчителката си, Осуги със злоба я дръпваше за косата. Без да я пуска, тя я блъсна на земята, стъпи тежко отгоре й и започна да я рита.
Изведнъж в погледа на Осуги като че ли блесна изненада. Тя пусна косата на Оцу.
— О, какво направих? — ужасена изстена тя. — Оцу?
В гласа и се долавяше болка. Погледна към безжизненото тяло, проснато в краката й.
— Оцу! — тя се наведе и напрегнато се вгледа в просмуканото от дъжда лице. На пипане то беше ледено като змийска кожа. Доколкото можеше да прецени, момичето не дишаше.
— Тя… тя е мъртва.
Осуги се ужаси. При все, че не искаше да прости на Оцу, нямаше намерение да я убива. Изправи се и като се вайкаше, отстъпваше назад. Постепенно се поуспокои и внезапно й хрумна една мисъл:
— Е, явно не ми остава нищо друго, освен да потърся помощ.
Тя тръгна, но в миг се разколеба, обърна се и се върна обратно. Вдигна от земята студеното тяло на Оцу и на ръце го пренесе в пещерата. Входът беше тесен, но самата пещера бе достатъчно просторна. Някога, в далечното минало, отшелници бяха прекарвали дълги часове в медитация, опрени на една от стените й.
Когато дъждът поспря, тя показа глава навън, но тъкмо се накани да тръгва, и облаците отново се сгъстиха.
Дори до най-вътрешните участъци на пещерата достигаха пръски дъжд, които се стичаха по улейче, образувало се над входа.
„Не след дълго ще се съмне“, помисли си Осуги, приклекна някак равнодушно в един ъгъл и зачака бурята отново да утихне.
В пълната тъмнина на пещерата тя беше сама с тялото на Оцу. Скоро се унесе в мисли. Имаше чувството, че вижда в мрака едно бледо, леденостудено лице, което я гледа с укор. В началото се опитваше да се успокоява, като си говореше на ум: „Всичко, което се случва, е предначертано. Заеми мястото си в Рая като новороден буда. Не изливай злобата си върху мен.“ Но не след дълго страхът и чувството за ужасната отговорност, легнала на плещите й, я накараха да подири успокоение в набожността си. Затвори очи и започна да си пее някаква сутра. Когато най-накрая устните й престанаха да се движат и тя прогледна отново, чу песента на птиците отвън.
Времето се беше прояснило. Дъждът бе спрял. През отвора на пещерата я погледна блестящото слънце. Върху грубия под се надбягваха свежите му, ослепителнобели лъчи.
— Чудя се, какво ли е това? — на висок глас каза тя и стана.
Погледът й се спря върху един надпис, който незнайна ръка беше издялала върху пещерната стена. Приближи се и зачете:
В годината 1544 изпратих шестнадесетгодишния си син на име Мори Кинсаку да участва в битката при крепостта Тенджиндзан на страната на господаря Урагами. Не го видях повече. Водена от мъката си, обикалям различни места, светилища на Буда. В тази пещера поставих образа на бодхисатва Канон. Моля се тя, заедно с майчините сълзи, да пазят Кинсаку в бъдещия му живот. Ако някога друг пътник мине оттук, го моля да призове името на Буда. Сега е двадесет и третата година от смъртта на Кинсаку.
Издълбаните в стената йероглифи на места бяха почти изтрити. Бяха изминали около седемдесет години, откак околните села — Санумо, Айта и Кацута — бяха нападнати от Амако и господаря Урагами бе прогонен от крепостта. Детски спомен, който никога нямаше де се заличи от паметта на Осуги, беше пожарът в крепостта. Пред очите й все още се виеше черният дим, виждаше съвсем ясно труповете на хора и животни, които се валяха по полета и пътища дни наред след битката. Бойното поле бе стигнало почти до къщите на земеделците. Потънала в мисли за майката на това момче, за скръбта й, за безкрайните й скитания, молитви и жертви, Осуги почувства остра болка.
— Трябва да й е било ужасно тежко — си каза и сключи ръце за молитва.
— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…
Хлипаше, и сълзите се стичаха по ръцете. Когато се наплака, си спомни отново за лицето на Оцу, отпуснато край коляното й. То беше студено и безчувствено на утринната светлина.
— Прости ми, Оцу. Бях толкова зла! Бях ужасна! Моля те да ми простиш! Моля те!