Разкаянието разкриви лицето й. С нежна прегръдка тя повдигна тялото на момичето.
— Ужасно е… Ужасно. Майчината любов ме заслепяваше. Бях се отдала единствено на собственото си дете. Превърнах се в зъл демон за детето на друга жена. Ти също имаш майка. Ако тя ме познаваше, за нея аз щях да съм… демон. Бях убедена в правотата си. Но в очите на другите съм безчувствено чудовище.
Думите сякаш изпълниха цялата пещера и отекнаха обратно в собствените й уши. Наоколо бе пусто. Ничии очи не я следяха, ничии уши не слухтяха край нея. Тъмнината на изминалата нощ се бе превърнала в светлина на мъдростта на Буда.
— Колко беше добра, Оцу. Да бъдеш тормозена толкова години от тая ужасна дърта глупачка и никога да не й отвърнеш с омраза. Да дойдеш, въпреки всичко, да ме спасиш… Едва сега прогледнах! Преди бях сляпа! Цялата доброта на сърцето ти ми се виждаше престорено зло. Нежността ти възнаградих с омраза. Бях като побъркана, наистина бях сляпа. О, Оцу, прости ми!
Тя притисна мокрото си лице до това на момичето.
— Де да беше синът ми тъй добър и нежен като теб… Отвори отново очи, погледни ме — аз моля за прошка! Отвори уста, наругай ме — аз го заслужавам. Оцу… прости ми.
Докато се взираше в лицето й и лееше горчиви сълзи, тя видя самата себе си. Видя се такава, каквато вероятно е била, докато са ставали всички онези грозни препирни помежду им. Осъзна колко лошо и грубо се е държала и сърцето й се сви от болка. Продължи да повтаря „Прости ми, прости ми…“ Дори й хрумна, че ще е справедливо да остане тук, докато собствената й смърт не я прати при момичето.
— Не! — изведнъж възкликна тя. — Стига вече хленчене и плач. Може би… може би тя не е мъртва. Ако опитам, може би ще успея да я върна към живота. Тя е още млада. Предстои й толкова много. Внимателно нагласи Оцу да легне по гръб на земята и излезе навън. Слънчевата светлина я ослепи. Затвори очи и сви ръцете си пред устата.
— Къде изчезнаха всички? Ей, вие, хора! Насам! Помощ! — отваряйки очите си, изтича няколко крачки напред, като не преставаше да вика.
В кедровата горичка нещо се раздвижи, после се чу глас:
— Тя е тук. Нищо й няма!
От горичката наизлязоха десетина човека, все от рода Хониден. Изслушали разказа на потъналия в кръв и оцелял след жестоката схватка с Джотаро мъж, те започнаха издирване и начаса, въпреки проливния дъжд, тръгнаха да я търсят. Все още не бяха свалили наметките си и имаха доста мърляв вид.
— А, значи сте добре — възкликна първият, който се приближи към нея. Всички я наобиколиха. По лицата им се четеше огромно облекчение.
— Не се безпокойте за мен — смъмри ги Осуги. — Бързо, елате да видим дали може да се направи нещо за едно момиче в пещерата. От часове е в безсъзнание. Ако не й дадем веднага някакъв лек…
Гласът й беше плътен и дълбок. Тя трескаво ги заведе до пещерата. Може би от смъртта на чичо Гон насам не й се беше случвало да плаче от мъка.
Приливите на живота
Есента отмина. След нея си отиде и зимата.
Беше началото на четвъртия месец на 1612 година. На палубата на кораба, който редовно се движеше между Сакай, област Идзуми и Шимоносеки в Нагато, се тълпяха пътници.
Когато разбра, че корабът всеки момент ще вдигне котва, Мусаши се надигна от една пейка в магазина на Кобаяши Тародзаемон и се поклони на дошлите да се сбогуват с него.
— Горе главата! — окуражаваха го те, докато го изпращаха до кея.
Там беше и Хонами Коецу. Неговият добър приятел Хайя Шою беше болен и не успя да се присъедини към групата на изпращачите. Но вместо него беше дошъл синът му Шоеки със съпругата си. Тя беше жена, чиято ослепителна красота привличаше погледите на всеки, който я зърне.
— Това е Йошино, нали? — прошепна един от мъжете на другаря си, дърпайки го за ръкава.
— Йошино от Янагимачи ли?
— Аха. Йошино Даю от Огия.
Шоеки я представи на Мусаши, без да споменава някогашното й име. Лицето й не му се стори познато, защото това беше втората Йошино Даю. Какво се беше случило с първата никой не знаеше — къде се намираше, беше ли омъжена или не? Хората отдавна бяха престанали да говорят за необикновената й красота. Красотата е като цветята — цъфти, но после увяхва. В шеметния свят на кварталите за развлечения времето тече бързо.
Йошино Даю. Името извикваше спомени за снежни нощи, бумтящ огън от божурови стъбла и счупена лютня.
— Изминаха осем години от нашата първа среща — отбеляза Коецу.
— Да, осем години — като ехо повтори Мусаши, чудейки се къде ли е отишло всичкото това време. Имаше чувството, че с днешното качване на кораба ще приключи един етап от живота му.
Сред изпращачите беше и Матахачи. Виждаха се също и няколко самураи от дома Хосокава в Киото. Неколцина други предадоха най-сърдечни пожелания от господаря Карасумару Мицухиро.