Имаше и група от двадесет-тридесет бойци, които, въпреки възраженията на Мусаши, се считаха за негови последователи само заради познанството си с него от Киото. Мусаши заминаваше за Кокура в областта Будзен, където щеше да премери силите си със Сасаки Коджиро. В двубой те щяха да изпитат уменията и зрелостта си. Тази решителна среща, подготвяна от дълго време, щеше да се осъществи благодарение на усилията на Нагаока Садо.
Предварителните уговорки бяха тежки и продължителни. Писма и вестоносци непрекъснато летяха между двамата. Дори след като Садо установи миналата есен, че Мусаши пребивава в къщата на Хонами Коецу, уточненията отнеха още половин година. Макар да знаеше, че моментът наближава, Мусаши дори в най-смелите си мечти не можеше да си представи какво ще стане, ако той се окаже най-добрият, любимеца на толкова много последователи и почитатели. Тълпата винаги го правеше неспокоен. Освен това тя го поставяше в невъзможност да разговаря с определени хора така, както би искал.
Това, което го притесняваше най-много около предстоящата среща, беше нейната нелепост. Не изпитваше желание да става ничий кумир. А знаеше, че хората ще отидат там, за да изразят добрите си чувства към него. И нямаше начин да ги спре.
Чувстваше, че някои от тях го разбират. Беше благодарен за искрените им пожелания. Уважаваше възторга им. В същото време се беше озовал на гребена на вълната, наречена известност. Тази дума го изпълваше с безпокойство. Страхуваше се, че ласкателствата могат да го главозамаят. Та нали в крайна сметка и той е човек като другите.
Притесняваха го още и дългите предварителни уговорки. Можеше да се каже, че и двамата с Коджиро разбираха накъде се развиват отношенията им. Но беше вярно още и че светът ги е изправил един срещу друг и иска от тях непременно да установят кой е по-добрият. Всичко започна с реплики от рода на „Чух, че щели да се бият“.
По-късно това се превърна в „Да, те със сигурност ще премерят силите си“. Още по-късно вече беше „Кога е двубоят?“ Накрая точният ден и час се обсъждаха от всички, макар самите участници в двубоя да не бяха решили още нищо.
Мусаши не желаеше да бъде всеобщ любимец. Но като се вземеха предвид храбрите му прояви, подобно отношение към него беше неизбежно. Оставаше му успокоението, че не това си е поставил за цел. Нещото, от което наистина изпитваше необходимост, беше повече време за съсредоточаване. Искаше му се да подреди себе си, да се увери, че стремежите не надхвърлят възможностите му. Благодарение на нещата, научени наскоро от Гудо, беше направил крачка напред към просветлението. Сега с още по-голяма острота усещаше колко е трудно да следваш Пътя, дългия Път на живота. И все пак, помисли си той, какво щеше да стане с него, ако не бяха хората, които го подкрепяха? Щеше ли изобщо да е жив? Щеше ли да има дреха на гърба си? Сега беше облечен в черно кимоно с къси ръкави, ушито нарочно за него от майката на Коецу. Новите му сандали, новата сламена шапка на главата му, всичко, което имаше, му беше подарено от хора, които го ценяха. И оризът, който ядеше отглеждаха други. Той живееше от чуждия труд. Как да се отблагодари за всичко, което правят за него?
Когато мислите му поеха в тая посока, усети как отвращението му към онова, което искаха от него многото му почитатели намалява. Страхът да не ги разочарова обаче оставаше.
Беше време корабът да отплава. Казаха се молитви за спокойно плаване, последни думи за сбогом. Невидимото време се настани между мъжете и жените останали на кея и техния отпътуващ герой. Корабът най-сетне вдигна котва и плавно се понесе навътре в морето. Огромните платна се развяха като криле на фона на лазурното небе. В този момент на кея задъхано дотърча някакъв човек. Видя отдалечаващия се кораб, спря и ядосано тропна с крак.
— Закъснях! — изръмжа на себе си. — Не биваше да почивам по пътя.
Коецу се приближи към него и попита:
— Вие не сте ли Мусо Гоносуке?
— Да — отвърна новодошлият, пъхайки тоягата си под мишница.
— Срещали сме се в Конгоджи в областта Кавачи.
— Да, разбира се. Вие сте Хонами Коецу.
— Радвам се да ви видя. От това, което чувах за вас напоследък, не ставаше ясно дали изобщо сте жив.
— Така ли? Кой ви е говорил за мен?
— Мусаши.
— Мусаши?
— Да, той беше мой гост до вчера. Получи няколко писма от Кокура. В едно от тях Нагаока Садо му пишеше, че сте пленен на връх Кудо. Предполагаше, че е възможно да сте ранен или убит.
— Да, но се оказа, че пленяването ми е било грешка.