— Научихме още, че Йори живее при Садо.
— Значи е на сигурно място! — възкликна Гоносуке и лицето му се отпусна от облекчение.
— Да. Какво ще кажете да седнем някъде и да поговорим?
Коецу заведе едрия майстор на тоягата в близкия магазин. Докато пиеха чай, Гоносуке разказа историята си.
За негов късмет Санада Юкимура бързо се убедил, че не е шпионин. Гоносуке бил освободен и двамата с Юкимура за кратко време се сприятелили. Юкимура не само се извинил за грешката на подчинените си, но и изпратил цял отряд да търси Йори.
Тъй като не намерили никъде тялото на момчето, Гоносуке решил, че е още живо. Започнал да претърсва наред околните области. Когато научил, че Мусаши е в Киото и че му предстои двубой с Коджиро, удвоил усилията си. Вчера се завърнал в Кудо и разбрал от Юкимура, че Мусаши тръгва днес за Кокура. Страхувал се да се появи пред него без Йори или поне без някакви вести за него. Но тъй като не знаел дали изобщо някога отново ще види своя Учител, все пак решил да тръгне насам. Извини се на Коецу за нехайното си отношение.
— Не се притеснявайте — каза Коецу, — след няколко дни тръгва друг кораб.
— Наистина се надявах да пътувам заедно с Мусаши.
Той замълча за миг, после сериозно продължи:
— Струва ми се, че това пътуване е повратен момент в живота му. Той непрекъснато работи над себе си. Мисля, че няма да загуби от Коджиро. При все, че в такива двубои нищо не се знае. Всеки воин трябва да преживее подобно нещо. А дали ще спечелиш, или ще загубиш е донякъде въпрос на късмет.
— Мисля, че нямаме причина да се тревожим. Мусаши бе съвсем спокоен. Изглеждаше напълно уверен в силите си.
— Сигурен съм, че е така. Но Коджиро също е много прочут. И, казват, откакто отишъл да служи при господаря Тадатоши, непрекъснато се упражнявал и поддържал формата си.
— Това ще бъде проверка на силата. Ще се състезават един гениален, но малко самонадеян воин и един обикновен човек, усъвършенствал до крайност способностите си. Прав ли съм?
— Не бих нарекъл Мусаши обикновен.
— Но той е такъв. И това е най-необикновеното в него. Не се задоволява и не разчита на естествените си заложби. Знаейки, че е обикновен човек, той непрекъснато се стреми да се усъвършенства. Никой не разбира какви нечовешки усилия е трябвало да положи. Сега дългогодишното му учение се увенча с успех и всеки говори за неговата дарба. По този начин хората, които ги мързи да работят над себе си, се успокояват.
— Благодаря ви за тези думи — каза Гоносуке.
Той почувства, че Коецу говори колкото за Мусаши, толкова и за самия него. Загледан в широкия, спокоен профил на по-възрастния мъж, си помисли: „А също и за себе си“.
Коецу изглеждаше точно такъв, какъвто беше — свободен човек, който съзнателно се е откъснал от останалия свят. Днес очите му не блестяха с оня плам, който го озаряваше в моменти на творческо вдъхновение. Те, дълбоки и бистри, излъчваха спокойствието на огледално гладка морска шир, над която се рее искрящо синьото, ефирно небе.
През вратата надникна един младеж и подвикна на Коецу:
— Ще си тръгваме ли?
— А, Матахачи! — приятелски му кимна Коецу. А към Гоносуке додаде:
— Май е време да тръгвам. Чакат ме.
— През Осака ли ще минете на връщане?
— Да. В случай, че пристигнем там навреме, ми се ще да хванем вечерния кораб за Киото.
— Ами тогава, бих могъл да ви придружа до там.
Вместо да чака няколко дни до следващия кораб, Гоносуке предпочете да продължи напред по суша.
Тримата тръгнаха редом. Разговорът се въртеше все около Мусаши. Обсъждаха сегашния му начин на живот, миналите му подвизи. По едно време Матахачи се обади:
— Искрено се надявам Мусаши да спечели, но знам, че Коджиро е костелив орех. Не е тайна, че има страхотна техника.
В гласа му нямаше и следа от ентусиазъм. Споменът за сблъсъка му с Коджиро все още го изгаряше отвътре. По здрач те вече вървяха по шумните улици на Осака. Изведнъж Гоносуке и Коецу установиха, че спътникът им го няма.
— Къде ли е изчезнал? — попита Коецу.
Върнаха се назад и не след дълго го намериха на другия край на моста. Застанал неподвижно, той в унес гледаше към речния бряг. Там се виждаха жени, които миеха пред къщите съдове, неолющен ориз и зеленчуци. Всъщност едва ли можеха да се нарекат къщи няколкото разнебитени бараки с общ покрив.
— Има нещо странно в изражението на лицето му — каза Гоносуке.
Двамата с Коецу се спряха на известно разстояние и го наблюдаваха.
— Това е тя! — извика Матахачи — Акеми!
В първия момент той се стъписа, виждайки колко капризна може да бъде понякога човешката съдба. Но после си помисли друго. Съдбата не се опитваше да му играе номера, срещайки го очи в очи със собственото му минало. Не, тя просто го заведе при половинката му. Макар и да не бяха законно женени, Акеми наистина беше негова съпруга. Следователно кармата й беше свързана с неговата.