Выбрать главу

Така че все някога, докато бяха живи на този свят, те щяха да се срещнат отново. Той трудно я позна. Не беше останала и следа от чара и кокетството й отпреди две години. Лицето й беше направо мършаво. Косата й — немита и вързана на нещо като кок. Носеше памучно кимоно с прави ръкави, което едва покриваше коленете й — облеклото на всички бедни домакини. Тези дрехи нямаха нищо общо с ярките коприни, красящи живота й на лека жена. Ходеше приведена с типичната походка на амбулантен търговец. В ръцете й се виждаше кошница, очевидно тежка, от която предлагаше миди, охлюви и водорасли. Непродадената стока доказваше, че търговията не върви особено добре.

На гърба й, привързано с мръсно парче плат, висеше дете на около годинка.

То, повече от всичко останало, накара сърцето на Матахачи да се разтупти. Притиснал лицето си с длани, той преброи месеците. Ако детето караше втората си годинка, трябваше да се е родило докато бяха в Едо. Значи когато ги наказваха публично, Акеми е била бременна.

Последните отблясъци на вечерното слънце се отразяваха във водата, танцуваха по лицето на Матахачи и то изглеждаше като обляно в сълзи. Той беше глух за шума около себе си. Единственото, което го интересуваше в момента, беше бавно отдалечаващия се по брега силует на Акеми. Матахачи се втурна да я настигне. Тичаше, размахваше ръце и крещеше името й. Коецу и Гоносуке тръгнаха подире му.

— Къде отиваш, Матахачи?

Той напълно беше забравил за тях. Спря и изчака да го настигнат.

— Извинявайте — измърмори той, — истината е, че…

Истината ли? Как да обясни на тях намеренията си, когато не можеше да ги обясни на самия себе си. Да подреди чувствата си в момента бе невъзможно. Все пак накрая изтърси:

— Реших да се откажа от свещеничеството. Ще се върна към обикновения живот. Все още не съм посветен.

— Обикновения живот ли? — възкликна Коецу. — Толкова скоро? Хм. Изглеждаш странно.

— Сега не мога да ви обясня. Дори и да ви кажа нещо, то вероятно ще ви прозвучи налудничаво. Просто видях жената, с която някога живеех. На гърба си тя носи дете. Мисля, че е от мен.

— Сигурен ли си?

— Ами… да.

— А сега се успокой и помисли! Твое ли е наистина това дете?

— Да! Аз съм баща!… Съжалявам. Не знаех. Срам ме е. Не мога да я оставя да живее в тая мизерия, да продава миди с кошница, сякаш е най-обикновена скитница. Трябва да си намеря работа и да помогна на детето си.

Коецу и Гоносуке се спогледаха изумени. При все, че се съмняваха дали Матахачи е с всичкия си, Коецу каза:

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

Матахачи свали расото, облечено върху обикновено кимоно и го подаде на Коецу заедно с молитвената си броеница.

— Съжалявам за неприятностите, които ви създавам, но бихте ли предали това на Гудо в Мьошинджи? Ще съм ви благодарен, ако му кажете, че смятам да остана в Осака, да си намеря работа и да бъда добър баща.

— Сигурен ли си, че го искаш? Че имаш сили да изоставиш монашеството просто ей така.

— Сигурен съм. Учителят ми е казвал, че мога да се върна към светския живот когато пожелая.

— Хм.

— Учил ме е, че не е нужно да си в храма, за да живееш според религиозните предписания. По-трудно е, но и си струва повече, казвал ми е, да можеш да владееш себе си и да запазиш вярата си тук навън, сред лъжи, разврат и противоречия — най-страшните злини за човека. В чистия, светъл храм това е лесно.

— Сигурен съм, че е бил прав.

— Прекарах с него повече от година. Но не ми даде монашеско име. Винаги ме наричаше просто Матахачи. Може би някога ще ми се случи нещо, което няма да мога да разбера. Тогава веднага ще потърся учителя Гудо. Ще му предадете ли това от мое име? Моля ви!

С тези думи Матахачи се отдалечи.

Вечерният кораб

Един единствен червен облак, като развята дълга лента, висеше ниско на хоризонта. На дъното на гладкото като огледало море се виждаше един октопод.

Около обяд в устието на река Шикама навлезе тихо и незабелязано малка лодка. Сега, когато мракът все повече се сгъстяваше, тънка струйка дим се изви от мангала на палубата й. Възрастна жена чупеше пръчки и поддържаше огъня.

— Студено ли ти е? — попита тя.

— Не — отвърна момичето, легнало под някаква червена рогозка на дъното на лодката. Тя вяло поклати глава, после се надигна и отправи поглед към старицата:

— Не се притеснявай за мен, бабо. Ти самата трябва да се пазиш, гласът ти е прегракнал.