Осуги сложи на огъня канче с ориз, за да направи каша.
— Нищо ми няма — каза тя, — но ти наистина си болна. Трябва да се храниш добре, за да имаш сили, когато дойде корабът.
Оцу преглътна една сълза и се загледа в морето. Видя няколко лодки, излезли на лов за октоподи. Сред тях имаше и товарни. Но корабът от Сакай никакъв не се виждаше.
— Става късно — каза Осуги. — А твърдяха, че ще пристигне преди мръкнало.
В гласа й се долавяха нотки на нетърпение.
Новината за отпътуването на Мусаши се беше разпространила бързо. Когато стигна до Химеджи, Джотаро веднага изпрати човек да съобщи на Осуги. Тя, на свой ред, без бавене се отправи към Шиподжи. Там Оцу, все още не напълно здрава след побоя, беше на легло. Осуги идваше да моли за прошка толкова често и тъй сърцераздирателно след онази нощ, че за Оцу вече беше истинско бреме да я слуша. Не винеше старицата за състоянието си, а предполагаше, че се е възобновила болестта, която я беше задържала няколко месеца в дома на господаря Карасумару в Киото. Сутрин и вечер получаваше пристъпи на кашлица и лека треска. Отслабна, а лицето й стана по-красиво от всякога. Но това беше някаква прекалено крехка красота, натъжаваща всеки, който я срещаше и говореше с нея. Очите й обаче все още пазеха блясъка си. Нещото, което най-много я радваше, беше промяната, настъпила у Осуги. Първата дама на рода Хониден се бе убедила най-накрая, че отношението й към Оцу и Мусаши е било една голяма грешка. И сега се чувстваше преродена. А Оцу отново заживя с надеждата, че денят, в който ще срещне Мусаши, е съвсем близо. Веднъж Осуги й каза:
— За да залича всички нещастия, които ти сторих, по очи ще падна пред Мусаши, но ще измоля от него да оправи нещата между вас. Ще се кланям. Ще се извинявам. Ще убеждавам.
След като обяви пред семейството си и пред цялото село, че годежът между Матахачи и Оцу се разтрогва, тя унищожи документа, който удостоверяваше обещанието им да се оженят един за друг. След това незабавно се зае да разпространява, че единственият достоен и подобаващ на Оцу съпруг е Мусаши. След всички промени в селото, най-близкият човек на Оцу в Миямото беше Осуги. Старицата се зае с възстановяването на здравето й и всяка сутрин с тревога задаваше неизменните въпроси: „Яде ли? Взе ли си лекарството? Как си днес?“ Един ден със сълзи на очи каза:
— Ако онази нощ в пещерата не се беше върнала към живота, сигурно щях да поискам и аз да умра.
Никога преди това старицата не се беше колебала в избора си между истината и лъжата. Едно от последните неща, за които бе излъгала, остана новината, че Огин е в Сайо. Всъщност от години никой не бе чувал нищо за сестрата на Мусаши. Всичко, което се знаеше беше, че е омъжена в друга област. Така че заявленията на Осуги се струваха на Оцу направо невероятни. Дори да вярваше в искреността й за момента, Оцу не изключваше възможността след време от разкаянието на Осуги да не остане и помен. Но дните прерастваха в седмици, а старицата ставаше все по-внимателна към нея, все повече се раздаваше.
— Никога не съм предполагала, че сърцето й е толкова добро — с все по-голямо убеждение си казваше Оцу.
Откакто Осуги стана добра и сърдечна с всички около себе си, същото мнение споделяха и семейството, и съселяните й. Макар че много от тях изразяваха не дотам деликатно учудването си с думи от рода на „Какво й е станало на старата вещица?“.
Дори самата Осуги не можеше да се начуди как изведнъж всички бяха започнали да се отнасят толкова добре с нея. Преди дори най-близките й бяха готови да побегнат от страх, още щом я видят. Сега хората й се усмихваха и сърдечно разговаряха с нея.
Навлязла във възрастта, в която самият факт, че си жив е нещо, за което си струва да си благодарен, Осуги най-после видя какво значи да бъдеш обичан и уважаван. Веднъж един неин познат я запита прямо:
— Но какво става с вас? Лицето ви е все по-привлекателно при всяка следваща среща.
— Може и така да е — помисли си Осуги по-късно същия ден, гледайки се в огледалото.
Времето беше оставило своите следи. Когато пое на път, косата й бе все още черна, тук-там посребрена. Когато се върна, беше съвършено бяла. Всъщност тя нямаше нищо против това, защото вярваше, че с черното от косата й се е заличило и черното от сърцето й.
Корабът, на който пътуваше Мусаши, обикновено пристигаше в Шикама вечер. Спираше да свали пътници и да вземе някакъв товар.
Вчера, след като спомена това на Оцу, Осуги попита:
— Какво ще правиш?
— Много ясно — ще го посрещна, разбира се.
— В такъв случай тръгвам с теб.
Оцу изостави болничното си легло и след час двете бяха на път. Късно следобед пристигнаха в Химеджи. Осуги бдеше над Оцу като майка. През нощта в къщата на Аоки Тандзаемон бе решено да посрещнат Мусаши с празнична вечеря в крепостта Химеджи.