Чичо Гон си изкарваше прехраната с лов, но на по-млади години беше самурай, участвал, според собствените му разкази, в много кървави битки. Дори на тази възраст неговата кожа имаше здрава руменина, а косата му бе все така черна. Презимето му беше Фучикава; Гон беше съкратено от Гонроку, неговото кръщелно име. Като чичо на Матахачи той естествено беше твърде загрижен и разтревожен от станалото напоследък.
— Бабо — обади се чичото.
— Какво?
— Ти беше достатъчно предвидлива да се облечеш за път, но аз съм само с дрехите си за всеки ден. Ще трябва да спра някъде да си взема сандали и шапка.
— Към средата на склона има една чайна.
— Чудесно! Да, сетих се. Казва се чайна „Микадзуки“, нали? Сигурен съм, че ще имат, каквото ми трябва.
Докато стигнат до чайната, с изненада забелязаха, че слънцето клони към залез. Смятали бяха, че имат на разположение още няколко часа от деня, тъй като наближаваше лятото и дните се удължаваха. Това беше техният първи ден в търсене на загубената семейна чест.
Пиха чай и отпочинаха за малко. Накрая, докато оставяше парите за сметката, Осуги каза:
— Такано е много далеч и няма да стигнем преди смрачаване. Ще се наложи да спим на онези миризливи постелки в керванджийския хан при Шингу, макар че може би е по-добре въобще да не нощуваме.
— Сега имаме нужда от сън повече от всякога. Да вървим — отвърна Гонроку, като стана на крака и хвана новата сламена шапка, която току-що купи. — Но почакай само малко.
— Защо?
— Искам да напълня тази бамбукова манерка с вода за пиене.
Той заобиколи зад постройката и потопи съда в един бистър поток, докато отгоре престанаха да излизат мехурчета. Излезе отново на пътя отпред и през един страничен прозорец надзърна в сумрачната вътрешност на чайната. Изведнъж се спря, изненадан от видяната на земята фигура, завита със сламена постелка. Въздухът бе пропит с мирис на лекарство. Гонроку не можеше да види лицето, но успя да различи дълга черна коса, разстлана в безпорядък върху цялата възглавница.
— Побързай, чичо Гон! — подвикна нетърпеливо Осуги.
— Ида.
— За какво се забави?
— Вътре изглежда има някакъв болен — каза той и тръгна след нея като смъмрено псе.
— И какво толкова необичайно има? Разсейваш се лесно, досущ като дете.
— Извинявай, извинявай — помоли бързо Гон.
Осуги плашеше и него като всички останали, но той по-добре знаеше как да я укротява.
Тръгнаха надолу по доста стръмния склон, който водеше към пътя за Харима. По него ежедневно минаваха коне с товар от сребърните рудници и целият беше белязан с дълбоки следи от копита.
— Да не паднеш, бабо — предупреди я Гон.
— Как смееш да ме съветваш! Мога да вървя по този път със затворени очи. Ти самият внимавай, стари глупако.
В същия миг зад гърба им ги поздрави един глас.
— Доста живо вървите вие двамата, а?
Обърнаха се и видяха зад тях да язди собственикът на чайната.
— Да, тъкмо си починахме при вас, благодарим ви. А вие накъде сте тръгнал?
— За Тацуно.
— По това време?
— Оттук дотам няма друг лекар. Дори на кон ще се забавя поне до полунощ.
— Жена ви ли е болна?
— О, не. — Той сбърчи вежди. — Нямаше да съжалявам за времето, ако беше жена ми или някое от децата. Но е неприятно да се разкарваш заради непознат, който само се е отбил да си почине.
— О — възкликна чичо Гон, — да не е момичето в задната стая при вас? По случайност надникнах и я видях.
Сега Осуги също сбърчи вежди.
— Да — отвърна гостилничарят. — Докато седеше при нас, започна да трепери и аз й предложих да полегне в задната стая. Стори ми се, че трябва да направя нещо. Е, тя въобще не се съвзе. Всъщност, изглежда й стана много по-зле. Цялата гори от треска. Доста лош вид има.
Осуги се закова на място.
— Момичето да не е на около шестнайсет, високо и много слабо?
— Да, бих казал, че е към шестнайсетте. Каза, че била от Миямото.
Осуги смигна на Гонроку и затършува в обито си. Лицето й доби стреснато изражение и тя възкликна:
— О, забравила съм я в чайната!
— Какво сте забравили?
— Молитвената ми броеница. Сега се сещам — сложих я на едно столче.
— О, това е лошо — загрижи се гостилничарят и обърна коня си. — Ще се върна за нея.
— О, не! Вие трябва да доведете лекар. Това болно момиче е по-важно от моята броеница. Просто ще се върнем и ще я вземем сами.
Чичо Гон вече беше тръгнал с широки крачки нагоре по склона. Веднага щом се освободи от загрижения собственик на чайната, Осуги побърза да го настигне. Не след дълго вече се задъхваха и пъхтяха от бързане. Никой не говореше.
Трябва да е Оцу!
Оцу така и не се оправи напълно от треската, която прихвана в нощта, когато насила я прибраха изпод бурята. През няколкото часа, докато беше с Такедзо, тя някак си забрави, че е болна, но след като той си тръгна, повървя само малко и веднага започна да я обзема умора и да я боли. Докато стигне чайната, вече не беше на себе си.