Всички бяха на мнение, че като се имат предвид предишните му преживявания в крепостта, подобно посрещане за него ще е чест. Дори Джотаро се съгласи.
След кратко обсъждане със самураите, приятели на Тандзаемон, се стигна до извода, че няма да е добре за Оцу открито да се срещне с Мусаши. Хората щяха да я помислят за негова тайна любовница. Тандзаемон обясни на Оцу и Осуги мотивите си и им предложи варианта с лодката. Така Оцу хем щеше да присъства, хем щеше да избегне злонамерени клюки.
Морето потъмня, а небето изгуби цвета си. Звезди затрептяха по него. Недалеч от къщата на бояджията, където Оцу живееше до неотдавна, двайсетина самураи от Химеджи очакваха пристигането на Мусаши. Бяха там от следобед.
— Може би сме объркали деня — обади се някой.
— Не, не се тревожи — отвърна друг, — изпратих човек да разпита тукашния човек на Кобаяши.
— Хей, онова там не е ли кораб?
Те шумно приближиха до водата.
Джотаро ги остави и хукна към малката лодка при устието на реката да съобщи новината:
— Оцу! Бабо! Корабът пристига! Корабът на Мусаши идва! — закрещя той към радостните жени.
— Наистина ли? Къде? — попита припряно Оцу.
Тя едва не падна във водата, докато се изправяше.
— Внимавай — предупреди я Осуги, като я прихвана.
Те стояха една до друга и гледаха с очакване в тъмнината. Малкото петънце в далечината бавно добиваше очертанията на огромно платно, което изглеждаше черно под светлината на звездите. То се движеше право към тях.
— Това е той — извика Джотаро.
— Бързо, веслото! — припряно каза Оцу — Закарай ни по-близо до кораба.
— Няма защо да бързаме. Някой от самураите на брега ще отиде да го посрещне с лодка.
— Значи тъкмо е време да тръгваме и ние! Съберат ли се всички, Оцу няма да има никакъв шанс да поговори с него.
— Не може, всички ще я видят!
— Твърде много време посвещаваш на това какво ще си помислят хората. Нали затова взехме тая лодка. Ако питаш мен, трябваше да чакаме в къщата на бояджията.
— Грешиш. Нима не знаеш какви са хората! Успокой се! Баща ми и аз ви обещаваме да намерим начин да го доведем при вас — той замълча за миг. — Когато слезе на брега, ще отиде да отдъхне в къщата. Тогава аз ще поискам да го видя и ще се погрижа той сам да дойде при теб. Ти само чакай тук. Ще се върна скоро.
И Джотаро се понесе към брега.
— Опитай да си починеш малко — каза Осуги.
Макар Оцу да лежеше послушно на рогозката си, тя очевидно дишаше с усилие.
— Пак ли те мъчи оная кашлица! — загрижено я попита старицата. Тя коленичи и разтри гърба на момичето. — Не се вълнувай, скоро Мусаши ще бъде тук.
— Благодаря ти, вече съм по-добре.
Тя потисна кашлицата си, позаглади и пооправи косата си, опитвайки си да си придаде малко по-представителен вид.
Мусаши все се бавеше и с времето безпокойството на Осуги нарасна. Тя остави Оцу в лодката и тръгна към брега.
Когато се скри от погледа й, Оцу скри рогозката и възглавницата си, пристегна обито и пооправи кимоното си. Сърцето й биеше както някога, когато беше седемнайсет-осемнайсет годишно момиче. Червените отблясъци на огъня, запален на носа на лодката, изпълваха сърцето й с топлина. Тя протегна към планшира нежната си бяла ръка, намокри гребена и го прокара още веднъж през косата си. После нанесе тънък слой пудра върху лицето си, толкова тънък, че едва се забелязваше. В края на краищата, успокои се тя, дори най-великият самурай би се погрижил за бледото си лице, ако внезапно го извика господарят му, а той току-що е станал от сън.
Това, което сериозно я притесняваше, беше какво ще му каже. Страхуваше се да не онемее, както се беше случвало преди при други техни срещи. Не би желала да каже нищо, което може да го разстрои. Така че трябваше да претегля внимателно всяка своя дума. Предстоеше му двубой, за който се говореше из цялата страна.
В този важен момент от живота си тя не можеше да допусне възможна загуба на Мусаши от Коджиро, макар да знаеше отлично, че една победа никога не е напълно сигурна. Всичко се случва. Но ако днес тя обърка нещо, а след това Мусаши падне убит, тя щеше да се обвинява цял живот. Нямаше да й остане нищо друго, освен да плаче до смърт и да се надява, подобно на оня древен китайски император, че в някой следващ живот ще срещне любимия си.
Оцу трябваше да му каже всичко, което бе таила в себе си през годините. Без значение какво самият той би казал или направил. Тя събираше сили, за да може да понесе този момент. Сега, когато до срещата им оставаше само миг, сърцето й заби лудо. В главата й цареше безпорядък от мисли, в който думите не можеха да изплуват.