При Осуги този проблем не съществуваше. Тя съумя да намери думите, с които щеше да се извини за неразбирането и омразата; думите, които щяха да освободят сърцето й от тежкото бреме и да измолят прошка. Като доказателство за своята искреност, тя щеше да направи всичко възможно животът на Оцу да се свърже с Мусаши.
Само редките отблясъци по водната повърхност нарушаваха тъмнината. Беше тихо. Бързите стъпки на Джотаро изведнъж се врязаха в тишината.
— Ето те най-после! — каза Осуги, която все още беше на брега. — Къде е Мусаши?
— Съжалявам, бабо.
— Съжаляваш? Какво искаш да кажеш с това?
— Слушай. Ще ти обясня всичко.
— Притрябвали са ми обясненията ти. Кажи идва ли Мусаши или не?
— Не.
— Не? — гласът й беше глух и пълен с разочарование.
Джотаро с доста измъчен вид разказа какво се бе случило. Когато според уговорката, един самурай отишъл да посрещне с лодка Мусаши, от кораба му казали, че спирка няма да има. Нямало пътници за Шикама, а товарите били качени на друг кораб. Самураят поискал да се види с Мусаши, който се показал на палубата. Поговорили, но той категорично отказал да слезе на брега. Двамата с капитана искали възможно най-бързо да стигнат в Кокура.
Когато самураят се върнал на брега, корабът вече плавал в открито море.
— Вече дори не се вижда — отчаяно каза Джотаро. — Сигурно е заобиколил боровите гори от другата страна на брега. Съжалявам. Никой няма вина.
— Ти защо не отиде с оня самурай в лодката?
— Не се сетих… Както и да е, няма какво да се направи. Безсмислено е да говорим повече.
— Сигурно си прав! Но колко жалко! Сега какво ще кажем на Оцу? Ти трябва да й го кажеш, Джотаро, аз не мога. Ще й разкажеш всичко както си е… Но първо се опитай да я успокоиш. В противен случай болестта й може да се влоши.
Не се наложи Джотаро да й обяснява. Седнала върху рогозката си малко встрани от тях, тя чу всичко. Плясъкът на вълните по лодката разбиваше сърцето й.
— Щом не днес, то със сигурност някой друг път — окуражаваше се тя. — Някога, на някой друг бряг.
Мислеше, че се досеща защо Мусаши не е пожелал да слезе на брега. Навсякъде в западен Хоншу и Кюсю, Сасаки Коджиро беше прочут като най-великия майстор на сабята. Мусаши щеше да се бие с най-добрия и беше решен да спечели на всяка цена. Така че мислите му вероятно бяха съсредоточени единствено върху победата.
Нищо друго не го интересуваше.
— Само като си помисля, че е бил толкова близо — въздъхна тя.
Сълзите потекоха по бузите й. Тя се загледа след невидимите вече платна, които бавно се насочваха на запад. После отчаяно се строполи в лодката.
За първи път в живота си осъзна оная велика сила, която нарастваше в нея с всяка следваща търкулнала се по бузата й сълза. Въпреки че беше толкова крехка, някъде дълбоко в себе си тя усещаше нечовешка мощ. Без сама да го осъзнава, волята й беше непоколебима. В дългите години на страдания и мъки, се беше научила да устоява на всичко. Свежа руменина покри бузите й, лицето й се съживи.
— Бабо! Джотаро!
Те бавно се приближиха. Джотаро попита:
— Какво има Оцу?
— Чух всичко.
— А, така ли?
— Не възнамерявам да плача. Заминавам за Кокура. Ще наблюдавам двубоя лично… Не можем да бъдем сигурни, че Мусаши ще победи. Ако загуби, ще взема праха му и ще го върна обратно тук.
— Но ти си болна.
— Болна ли?
Тя не допускаше тази мисъл до съзнанието си. Духът й беше толкова бодър, че надмогваше слабостта на тялото.
— Не мислете за това. Чувствам се отлично. Е, може би наистина не съм съвсем здрава, но докато не видя с очите си как ще свърши двубоя…
„Съм решила да не умирам“, бяха думите, които за малко не се изплъзнаха от устата й. Тя ги преглътна и се зае да се приготвя за път. Когато свърши, сама скочи от лодката, макар че за да го направи, трябваше да се хване здраво за ръба.
Сокол и момиче
По времето на битката при Секигахара Кокура беше крепост, командвана от господаря на Ики, Мори Кацунобу. По-късно я подновиха и разшириха, а управлението й бе поверено на друг. Кулите и снежнобелите й стени свидетелстваха за величието и достолепието на дома Хосокава, оглавяван в днешно време от Тадатоши, наследник на баща си Тадаоки.
Откакто неотдавна пристигна Коджиро, стилът Ганрю, развит от него на основата на стиловете на Тода Сейген и Канемаки Джисай, доби популярност из цялата област Кюсю. От всички краища, дори от Шикоку, заприиждаха желаещи да се учат. Те се надяваха след година-две обучение да получат грамота и да могат да се завърнат по родните си места като учители по този нов стил.