Коджиро беше уважаван от всички, включително и от Тадатоши, за който се носеше слух, че възкликнал:
— Какъв чудесен воин си намерих!
Всички в огромното имение Хосокава бяха на мнение, че Коджиро е човек с „изключителен характер“. Когато пътуваше до крепостта или обратно до дома си, той винаги беше много стилен. Придружаваха го седмина души с копия. Хората прекъсваха работата си, за да го поздравят и да поднесат почитанията си. Главният наставник по бойни изкуства в Хосокава преди появяването на Коджиро беше Уджийе Магоширо. Той практикуваше стила Шинкаге. Но дойде Коджиро и звездата му бързо залезе, докато славата на новия учител растеше с часове. Той се отнасяше с прикрито високомерие към своя предшественик. Веднъж подметна на господаря Тадатоши:
— Не бива да освобождавате от длъжност Уджийе. Стилът му може да не е нещо особено, но у него има мъдрост, каквато липсва на нас, по-младите.
Той предложи двамата с Магоширо да обучават в различни дни в доджото на крепостта. Така и стана. Веднъж Тадатоши каза:
— Според Коджиро стилът на Магоширо не е блестящ, но е завършен. Според Магоширо Коджиро е гений, с който малко хора биха се осмелили да премерят силите си. Кой от тях има право? Бих желал да организираме среща помежду им.
Двамата се съгласиха да застанат един срещу друг в присъствието на негово височество. Щяха да се бият с дървени саби. Коджиро при първата възможност прибра сабята си и като седна в краката на своя противник, заяви:
— Не съм достоен да се бия с вас, простете дързостта ми.
— Не ставайте смешен — отвърна Магоширо, — знаете отлично, че аз съм този, който не е достоен.
Хората, които наблюдаваха сцената, се разделиха на два лагера. Според едните Коджиро реагира така от съжаление към Магоширо. Според другите, влагаше в жеста собствен интерес. Каквато и да беше причината, уважението към него нарасна още повече. Отношението му към Магоширо остана все така снизходително. Заговореше ли се обаче, не дай боже, с добро за нарастващата слава на Мусаши в Едо, Коджиро побесняваше:
— Мусаши ли? — презрително процеждаше той. — Той е достатъчно хитър, за да си създаде име. Както научавам, омайвал хората с приказки за оня свой стил с две саби. Съгласен съм, че има дарба. Едва ли някой в Осака може да излезе насреща му.
Но винаги в такива случаи Коджиро се стараеше да внуши на събеседника си, че не казва всичко, което знае по въпроса.
Един опитен самурай, негов гост, веднъж каза:
— Никога не съм се срещал с него, но се говори, че този Миямото Мусаши е най-великият майстор на сабята от времето на Коидзуми и Цукахара насам. С изключение на Ягю Секишусай, разбира се. Изглежда всички са на мнение, че ако не е най-добрият, то поне със сигурност е голям майстор.
Коджиро се засмя, но в гласа му нещо трепна:
— Е, хората понякога са слепи — язвително подхвърли той. — Така че не се учудвам, дето някои го имат за велик човек и превъзходен воин. Това само показва докъде е стигнало Изкуството на войната, що се отнася до стил и поведение на бойците. Живеем във време, когато всеки, който си направи добра реклама, се превръща във водач на стадото. Поне масите го приемат за такъв. Излишно е да ви казвам, че съм на друго мнение. Преди години в Киото наблюдавах как Мусаши се опитва да се изтъкне. Показа цялата си бруталност и мерзост, излизайки сам срещу школата Йошиока в Ичиджоджи. Всъщност „мерзавец“ не е точното определение за такъв като него. Да, разбирам, другите са имали числено превъзходство. Но той какво направи? При първия удобен случай си плю на петите.
— Като се знаят миналото му и самонадеяните му амбиции, мисля, че е човек, върху който не си струва дори да се изплюеш. Ха-ха… Ако някой, прекарал целия си живот в опити да изучи Изкуството на Войната, може да се нарече специалист, да, тогава Мусаши е такъв. Но майстор на сабята? Не, това не.
Коджиро очевидно приемаше успехите на Мусаши като лична обида. Настоятелността, с която се опитваше да убеди всички и всеки в правотата си беше толкова стремителна, че дори най-верните му почитатели изпадаха в недоумение. В крайна сметка се разчу, че между двамата има дългогодишна вражда. Не след дълго се понесоха и клюките за предстоящ двубой.
По искане на господаря Тадатоши, Коджиро най-накрая реши да му изпрати своето предизвикателство. През следващите няколко месеца в цялото имение Хосокава се обсъждаше само това — кога ще се състои битката, кой ще излезе победител…
Вече доста възрастният Ивама Какубей се отбиваше при Коджиро по два пъти на ден по всякакви поводи. Една вечер в началото на четвъртия месец, когато розовите цветове на вишната вече бяха окапали, той мина през градината пред дома на Коджиро, където в сянката на камъните цъфтяха яркочервени азалии. Въведоха го в една вътрешна стая, осветена само от гаснещата светлина на вечерното слънце.