— О, Учителю, радвам се да те видя — провикна се Коджиро през прага, където беше седнал да храни сокол, кацнал на ръката му.
— Нося ти новини — каза Какубей, влизайки. — Родовият съвет днес обсъди въпроса за мястото на двубоя в присъствието на негово височество и излезе с решение.
— Заповядайте, седнете — долетя от съседната стая гласът на един прислужник.
Какубей измрънка нещо за благодарност, седна и продължи:
— Получиха се много предложения за различни места. Сред тях имаше такива за Кикунонагахама и брега на река Мурасаки. Но всичките бяха отхвърлени, било защото са тесни, било защото са много открити. Разбира се, не е трудно да се поставят бамбукови огради, но това няма да попречи на тълпите да се стекат към брега на реката. Хората са жадни за зрелища.
— Разбирам — каза Коджиро, докато все още разглеждаше внимателно очите и клюна на сокола си.
Какубей, който очакваше думите му да бъдат следени малко или повече със затаен дъх, посърна. Обикновен гост не би си позволил подобно нещо, но Какубей каза:
— Влез вътре. Няма смисъл да говоря, ако стоиш там навън.
— Идвам — небрежно отвърна Коджиро, — само да приключа с храненето на птицата.
— Това ли е соколът, който господарят Тадатоши ти подарил, след като сте ходили заедно на лов миналата пролет?
— Да, казва се Амаюми. Колкото повече свиквам с него, толкова повече се привързвам.
Той изхвърли остатъка от храната и като нави червената връв, с която беше вързал птицата за врата, извика на младия прислужник, застанал зад гърба му.
— Вземи го, Тацуносуке, и го занеси в клетката.
Птицата мина от ръка на ръка и Тацуносуке се отдалечи през просторната градина. Зад обичайната за такива места изкуствена могилка, се виждаше борова горичка, заградена в другия край.
Градината се простираше по течението на река Итацу. В околността живееха още доста служители на Хосокава.
— Извинявай, че те накарах да чакаш — каза Коджиро.
— Не се притеснявай. Не съм чужд човек. Тук се чувствам почти като в дома на сина си.
Влезе една около двайсетгодишна прислужница, която с грациозни движения им наля чай. Тя погледна към госта и го подкани да вземе чашата си. Какубей й кимна приятелски.
— Радвам се да те видя, Омицу. Винаги си толкова хубава.
Тя се изчерви чак до яката на кимоното си.
— А вие винаги се шегувате с мен — отвърна и бързо излезе.
Какубей поде:
— Казваш, че колкото повече свикваш със сокола, толкова повече го харесваш. А как е с Омицу? Не е ли по-приятно тя да е до теб, вместо една хищна птица? Все се каня да те попитам, какви намерения имаш спрямо нея?
— Случайно тя да е идвала при теб без мое знание?
— Признавам, че дойде да поговорим.
— Глупачка! Не ми е казала и дума — той хвърли ядосан поглед към бялото шоджи.
— Не се ядосвай, какво толкова, като е дошла при мен! — той изчака, докато лицето на Коджиро добие по-кротко изражение, а после продължи: — Съвсем естествено за една жена е да се тревожи. Не че Омицу се съмнява в това, че я харесваш, но всеки на нейно място би се запитал какво ли го очаква в бъдеще. Искам да кажа, че се притеснява какво ще стане с нея.
— Предполагам, казала ти е всичко?
— Защо да крие? Това е най-естественото нещо, което може да се случи между мъж и жена. Някой ден ще ти се прииска да се ожениш. Имаш тази огромна къща с множество прислуга. Защо не?
— Можеш да си представиш какво ще кажат хората, ако се оженя за момиче, което преди това ми е било прислужница.
— Какво значение имат хорските приказки? А вече е много късно да я изгониш. Пък ако и тя не е достойна за твоя съпруга! От добро семейство е. Племенница е на Оно Тадааки.
— Да, така е.
— А ти си я срещнал, когато си бил в доджото на Тадааки и си му отворил очите за това в какво плачевно състояние се намира неговото училище.
— Да. Не се гордея особено с този период от живота си, но не мога да го скрия от някой толкова близък като теб. Имах намерение някой ден да ти разкажа цялата история… Както сам каза, беше след двубоя ми с Тадааки. Когато поех към къщи, вече беше тъмно. Омицу, тогава тя живееше при чичо си, ме съпроводи с малък фенер. Повървя с мен надолу по склона Сайкачи. Докато вървяхме заедно, не знам как стана, започнах да я ухажвам. Тя го взела на сериозно. След изчезването на Тадааки дойде да ме види и…
Беше ред на Какубей да се изненада. Той направи знак с ръка в смисъл, че е чул достатъчно. Всъщност съвсем доскоро не знаеше, че Коджиро е прибрал Омицу при себе си още преди да напусне Едо и да дойде в Кокура. Изненада го не само собствената му наивност, но и умението на Коджиро да се хареса на една жена, да има връзка с нея и да запази всичко това в тайна.