Преди тринадесетия ден
Шимоносеки, Моджи, градът под крепостта Кокура — през последните няколко дни много хора пристигнаха там, а почти никой не си тръгна. Странноприемниците бяха препълнени. Пред тях бяха вързани в редица коне.
Крепостта издаде заповед, която гласеше:
На тринадесетия ден от този месец, в осем часа сутринта, на остров Фунашима в протока Нагато, в Будзен, Сасаки Коджиро Ганрю, самурай от това имение, по заповед на негово височество, ще се срещне в двубой с Миямото Мусаши Масана, ронин от областта Мимасака. Строго се забранява на поддръжниците и на двете страни да помагат по какъвто и да е начин или да навлизат във водата между селището и острова. До десет часа сутринта на тринадесети никакви плавателни съдове, пътнически кораби и рибарски лодки няма да бъдат допускани в района.
Месец четвърти, (1612 г.)
Съобщението беше разлепено на всички важни кръстовища в града, по кейовете и на обществените места.
— Тринадесети? Това не е ли вдругиден?
— Хора от всички краища на страната ще се стекат насам, за да наблюдават срещата. Ще има какво да разказват като се приберат вкъщи.
— Разбира се, че ще искат да видят двубоя. Но как ли ще успеят, когато островът е на час път от брега?
— Ами ако човек се изкачи на връх Кадзаки, може да види боровете на Фунашима. Дали ще видят нещо или не, хората пак ще дойдат. Та дори само за да позяпат лодките и тълпите в Будзен и Нагато.
— Дано времето да се задържи добро.
Поради забраната за движение по реката лодкарите, които иначе биха си докарали добри пари, развозвайки желаещите, печелеха не много. Посетители и местни сновяха насам-натам в търсене на подходяща наблюдателна позиция.
Около обяд на единадесети, една жена с кърмаче на гърдите крачеше напред-назад пред евтина закусвалня, където пътят от Моджи навлиза в Кокура. Бебето, изтощено от пътуването, не спираше да плаче.
— Какво, спи ли ти се? Хайде, дремни си малко. Ето, така. Спинкай, спинкай.
Акеми потрепваше ритмично с крак. По лицето й нямаше и следа от грим. Детето беше преобърнало изцяло живота й. Но тя не съжаляваше за нищо. Отвътре излезе Матахачи. Беше облечен в избеляло кимоно без ръкави. Единствената следа от времето, когато беше решил да се замонашва, беше превръзката на главата му, скриваща някога бръснатото му теме.
— О, милото ми то, какво става? — каза той. — Още ли плачкаш? Би трябвало вече да спиш! Хайде, Акеми, ще го взема, докато хапнеш. Нахрани се добре, за да имаш повече мляко.
Той взе детето на ръце и започна тихичко да му припява приспивна песен.
— Каква изненада! — чу се глас зад гърба му.
— Моля? — Матахачи се вторачи в приближаващия се мъж, без да го познае.
— Аз съм Ичиномия Гемпачи. Преди няколко години се срещнахме в една борова гора близо до улица Годжо в Киото. Май си ме забравил.
Тъй като Матахачи продължаваше да го гледа озадачено, Гемпачи додаде:
— Ти се подвизаваше под името Сасаки Коджиро.
— О! — почти извика Матахачи. — Монахът с тоягата!…
— Точно така. Радвам се да те видя отново.
Матахачи побърза да се поклони, но с движението си разбуди детето.
— Хайде да не почваме отново — замоли му се той.
— Чудя се — каза Гемпачи, — дали случайно не знаеш къде е къщата на Коджиро? Разбрах, че живеел тук, в Кокура.
— Съжалявам, нямам представа. Току-що пристигам.
От закусвалнята излязоха двама самураи. Единият се обърна към Гемпачи:
— Ако питаш за къщата на Коджиро, тя е точно до река Итацу. Ще ти покажем накъде да вървиш, ако искаш.
— Много съм ви благодарен. Довиждане, Матахачи.
Мъжете отминаха, с тях и Гемпачи. Матахачи, забелязал мръсотията и праха по дрехите му, си помисли: „Дали е дошъл чак от Кодзуке!?“
Беше направо изумен от това колко далеч бе стигнала новината за предстоящата битка. После в мислите му изплува спомена за неговия бой с Гемпачи. Той потрепери. Колко безполезен и повърхностен, колко безсрамен е бил тогава! Само като си помисли как се опита да пробута онзи документ от Школата Чуджо за свой собствен, как се представяше под чуждо име… Все пак щом съзнаваше колко недодялан и груб е бил по онова време, значи има надежда. Най-малкото поне се е променил оттогава.
„Предполагам, помисли си той, че дори такъв некадърник като мен може да успее, стига да държи мисълта си будна и да не престава да опитва.“
Чула, че бебето пак плаче, Акеми заряза храната си и изхвърча навън от закусвалнята.
— Извинявай — каза тя, — ей сега ще го взема.
След като завърза бебето на гърба й, Матахачи нарами една чанта — от тези, които носят продавачите на сладкиши — и двамата бяха готови да продължат. Доста пътници със завист се обърнаха след бедното, но очевидно щастливо семейство. Една възрастна, миловидна женица, ги настигна и възкликна: