— Какво сладко бебе! На колко е? О, вижте, то се смее!
Като по команда придружаващият я прислужник се спря и се вгледа в детето.
Повървяха известно време заедно. Когато дойде време Матахачи и Акеми да се отклонят по една странична уличка, за да потърсят странноприемница за през нощта, жената каза:
— О, вие натам ли сте?
Тя им махна за сбогом, а после добави:
— Виждам, че също не сте оттук, но не знаете ли случайно къде е къщата на Сасаки Коджиро?
Матахачи й предаде това, което току-що беше чул от двамата самураи. Докато гледаше как се отдалечава, мрачно измърмори:
— Какво ли прави майка ми сега?
Той вече имаше дете и беше започнал да уважава чувствата й.
— Хайде, да вървим — подкани го Акеми.
Матахачи стоеше неподвижно и гледаше с невиждащ поглед след старата жена. На възраст тя беше горе-долу колкото Осуги.
Къщата на Коджиро беше пълна с гости.
— Това е голяма възможност за него.
— Да. Така веднъж завинаги ще се затвърди името му.
— Ще стане известен навсякъде.
— Всичко това е вярно, но нека не забравяме кой е противникът му. Ганрю ще трябва много да внимава.
Много от тях бяха пристигнали предишната вечер. Голямата приемна, страничните входове, коридорите — навсякъде беше пълно с посетители. Някои бяха дошли от Киото и Осака, други от западен Хоншу, имаше и гост от село Джокьоджи в далечната област Ечидзен. Тъй като домакинството на Коджиро не разполагаше с необходимия брой прислужници, Какубей му бе изпратил няколко от своите да помагат. Учениците на Коджиро непрекъснато сновяха навътре-навън с горящи от нетърпение лица.
Имаше нещо, което свързваше всички приятели и последователи, събрали се тук: независимо дали познаваха Мусаши или не, за всички тях той беше врагът. Особено ожесточени в омразата си бяха провинциалните самураи, които по едно или друго време бяха изучавали методите на школата Йошиока. Унижението от загубата в Ичиджоджи гризеше сърцата и мислите им. Нещо повече, самостоятелността, с която Мусаши си изгради име, му беше спечелила много врагове. Учениците на Коджиро го мразеха така, сякаш омразата към него беше нещо напълно естествено. Един млад самурай въведе в претъпканата дневна новопристигнал посетител и обяви:
— Този човек е дошъл от Кодзуке.
Мъжът се представи:
— Името ми е Ичиномия Гемпачи.
След което скромно зае мястото си между останалите. Из стаята се разнесе одобрителен шепот, израз на уважение към влезлия — все пак Кодзуке беше много далеч на североизток. Гемпачи помоли да сложат талисмана, донесен специално за Коджиро от връх Хакуун, пред домашния олтар. С това одобрителният шепот в стаята се засили.
— На тринадесети времето ще е хубаво — отбеляза един от присъстващите, поглеждайки изпод стрехите към огненочервеното вечерно слънце. — Днес е единадесети, утре — дванадесети, вдругиден…
Като се обърна към Гемпачи, друг от гостите каза:
— Мисля, че пристигането ви от толкова далеч, за да пожелаете успех на Коджиро е забележителен жест. Имате ли някаква връзка с него?
— Аз съм служител в дома на Кузанаги в Шимонида. Покойният ми господар, Кузанаги Тенки, бе племенник на Канемаки Джисай. Тенки познаваше Коджиро от времето, когато е бил момче.
— Чувал съм, че Коджиро е учил при Джисай.
— Да, така е. Той бил в едно училище с Ито Итосай, който неведнъж ми е споменавал, че Коджиро е бил блестящ боец.
Гемпачи продължи, разказвайки как Коджиро решил да се отрече от грамотата на Джисай и да си създаде свой собствен стил. Спомена и колко упорит бил Коджиро още от малък.
Посрещайки любопитните въпроси с подробни отговори, Гемпачи не преставаше да говори.
— Ганрю Сенсей не е ли тук? — попита млад прислужник, като се опитваше да си проправи път сред тълпата. Не го видя и продължи да търси от стая в стая, като недоволно си мърмореше нещо под носа. Изведнъж попадна на Омицу, която чистеше стаята на Коджиро.
— Ако търсиш господаря — каза тя, — ще го намериш при клетката на сокола.
Коджиро беше влязъл при птицата и внимателно се вглеждаше в очите й. Беше я нахранил, почистил перата й, подържал известно време върху юмрука си и сега я галеше с любов.
— Сенсей.
— Да?
— Дойде една жена, която твърди, че идвала от Ивакуни за да ви види. Каза, че ще я познаете, когато я видите.
— Хм. Може би е по-младата сестра на майка ми.
— Къде да я поканя?
— Не искам да я виждам. Не искам да виждам никого… Но предполагам, че се налага. Все пак ми е леля. Заведи я в стаята ми.