Прислужникът излезе и Коджиро се провикна:
— Тацуносуке.
— Да, господарю.
Тацуносуке също влезе в клетката и коленичи зад Коджиро. Един от учениците, които живееха в къщата, той рядко се отдалечаваше от своя учител.
— Не остана много време, нали? — каза Коджиро.
— Де, господарю.
— Утре ще отида в Крепостта да поднеса почитанията си към господаря Тадатоши. Не съм го виждал скоро. След това ми се ще да прекарам една спокойна нощ.
— Тук има толкова много хора. Защо не отпращате част от тях? Трябва добре да си починете.
— Точно това смятам да направя.
— Толкова много гости дойдоха, че ми се струва, че собствените Ви поддръжници ще ви изтощят.
— Не говори така. Те са дошли от близо и далеч… Дали ще спечеля или не, зависи от това какво ще се случи в определения ден и час. Не казвам, че зависи изцяло от съдбата, но… Така става с воините — понякога губят, друг път печелят. Ако Ганрю умре, ще намериш две завещания в работния ми кабинет. Едното предай на Какубей, а другото на Омицу.
— Написал сте завещание?
— Да. Един самурай трябва да вземе тази предварителна мярка. Още нещо. В деня на двубоя имам право на един помощник. Искам ти да бъдеш с мен. Ще дойдеш ли?
— Това е чест, която не заслужавам.
— Вземи и Амаюми — погледна той сокола си. — Така ще се чувствам по-спокоен, докато пътуваме до острова.
— Разбрах всичко.
— Добре. А сега да отида да видя скъпата си леля.
Намери я да седи в стаята му. Вечерните облаци навън бяха почернели, подобно на разтопено желязо, което току-що е изстинало. Стаята беше обляна от бялата светлина на свещ.
— Благодаря ти, че дойде — каза той и се постара да изрази уважението си.
След смъртта на майка му, лелята беше тази, която го отгледа. За разлика от майка му тя изобщо не го глезеше. Съзнаваше отговорността, която е поела пред паметта на по-голямата си сестра. И го беше възпитавала с единствената мисъл да го направи достоен продължител на името Сасаки и виден мъж със собствени принципи.
От всичките му роднини тя се интересуваше най-много от неговото бъдеще.
— Коджиро — тържествено започна тя. — Разбирам, че си на прага на един от решителните моменти в живота си. Всички в къщи се вълнуват. Почувствах, че непременно трябва да те видя поне още веднъж. Радвам се, че дойде толкова бързо.
Тя мълчаливо сравняваше достолепния, изискан самурай пред себе си с младежа, който преди години беше напуснал дома си само с една сабя.
С все още наведена глава, Коджиро отговори:
— Минаха цели десет години. Надявам се ще ми простиш, задето не поддържах връзка с теб. Не знам дали хората смятат общественото ми положение за успех, но аз все още не съм постигнал онова, за което съм предопределен. Затова и не ти писах.
— Няма значение. През цялото време получавах новини за теб.
— Дори в Ивакуни?
— О, разбира се. Всички там са с теб. Ако загубиш от Мусаши, цялото семейство Сасаки, цялата област дори, ще бъде опозорена. Господарят на Хоки, Катаяма Хизаясу, който е отседнал като гост в имението Кикава, има намерение да доведе голяма група самураи от Ивакуни да наблюдават двубоя.
— Така ли?
— Да. Те страшно ще се разочароват, когато научат, че не се позволява движението на лодки… О, щях да забравя. Ето, донесла съм ти нещо.
Тя отвори малък вързоп, от който извади сгъната дреха. Беше изтъкана от бял памук. Върху нея бяха избродирани имената на бога на войната и на богинята-пазителка, почитана от воините. На двата ръкава беше извезано санскритско заклинание за щастие. Над него се бяха трудили сто почитателки на Коджиро. Той благодари и почтително поднесе дрехата към челото си. После каза:
— Сигурно си изморена от пътуването. Можеш да останеш в тази стая и да си легнеш да спиш когато поискаш. Сега ще те помоля да ме извиниш.
Той я остави и отиде да поседи малко в друга стая, където скоро надойдоха гости, с различни подаръци — свещен амулет от светилището Хачиман на връх Отоко, ризница, буре саке… Скоро почти нямаше къде да се седне от хора и вещи. Макар че всички бяха искрени в благопожеланията си за победа, истина беше също, че осем на всеки десет от тях бяха напълно сигурни в неговата победа и се надяваха тя да подпомогне собственото им издигане.
„Ами ако бях ронин!“, помисли си той.
Макар лицемерието на хората да го отвращаваше, той намираше успокоение в това, че е успял сам, без ничия помощ, да накара поддръжниците си да му вярват.
„Трябва да победя. Трябва. Трябва.“ Мисълта за победата прибави още един душевен товар към останалите. Той го осъзнаваше, но не можеше да се отърси от него. „Победа, победа, победа.“ Подобно на подгонена от вятъра вълна думата продължи да отеква в съзнанието му. Но дори самият Коджиро не бе в състояние да разбере защо този първичен порив за победа го беше обладал толкова настоятелно. Нощта напредваше, но доста от гостите не си тръгваха, седяха, пиеха и си говореха. Беше станало доста късно, когато най-после се разнесе новината: