Това предизвика учудените им възгласи.
Мусаши продължи:
— Сигурен съм, че всичко това са празни приказки, но все пак, мълвата е нещо опасно. Какво ще стане с един обикновен ронин като мен е без особено значение, но не ми се ще да правя нищо, което да дава храна на клюките и да насочва подозрение към Садо и към Какубей. Те и двамата са ценни за господаря си.
— Разбирам — каза Магобейноджо.
Мусаши се усмихна:
— Е, поне това ми е извинението. А да ви кажа право, аз съм си селско момче и ми е трудно да седя с толкова хора и цяла вечер да се правя на учтив. Просто ми се иска да се отпусна.
Впечатлени от вниманието на Мусаши към другите, все още с неохота да се разделят с него, те се събраха в кръг да обсъдят положението.
— Сега сме единадесетия ден на четвъртия месец — каза Хандаю. — За последните десет години ние шестимата сме били винаги заедно на тази дата. Имаме железни правила по отношение на гостите си. Но тъй като сте от нашето село, тъй като сте син на приятеля ни Мунисай, ви молим да ни уважите и почетете с присъствието си. Едва ли бихме могли да ви предложим кой знае какво забавление, но няма да е необходимо да се притеснявате за обноски, или пък за това, че някой ще ви види и ще ви обсъжда.
— При това положение, не виждам как бих могъл да откажа.
Отговорът му удовлетвори напълно възрастните самураи. След още известно суетене беше решено Мусаши да се срещне с един от тях, мъж на име Кинами Кагаширо, няколко часа по-късно пред една чайна. След това всеки пое по пътя си.
Мусаши и Кагаширо се срещнаха в уречения час и около половин час вървяха до някакво място недалеч от моста Итацу. Мусаши не забеляза нито една самурайска къща или гостилница, нищо, освен светлините на самотна кръчма и един евтин хан. И двете се намираха малко встрани от пътя. Винаги готов за изненади, той започна да прехвърля в мислите си различни възможности. В историята, разказана от тях, нямаше нищо подозрително. Изглеждаха на толкова години, на колкото би трябвало да бъдат. Наречието прилягаше точно към разказа им. Но защо бяха избрали подобно отдалечено място?
Кагаширо го изостави и се отправи към речния бряг. След миг извика на Мусаши:
— Всички са тук. Слизайте!
И го поведе надолу по тясната пътека на дигата. „Може би ще се съберем на кораб“, помисли си Мусаши, усмихвайки се на вечната си крайна предпазливост. Но кораб не се виждаше. Намери ги насядали чинно на тръстикови рогозки.
— Простете ни, че ви доведохме на такова място — каза Магобейноджо, — но тук провеждаме сбирките си. Приемаме вашето присъствие сред нас като добър знак на съдбата. Настанявайте се и отдъхнете.
С достатъчна тържественост, за да посрещне който и да е важен гост в някой прекрасен салон с обковано в сребро шоджи, той подаде на Мусаши рогозка за сядане.
Мусаши се зачуди дали това е тяхната представа за изискана простота, или пък имат някаква по-особена причина, която ги кара да избягват по-общодостъпните места за срещи. Но като гост той беше принуден да приеме условията им. Поклони се и също седна чинно върху рогозката.
— Настанете се удобно — подкани го Магобейноджо, — по-късно ще се позабавляваме, но нека първо извършим церемонията си. Няма да отнеме много време.
Шестимата се поотпуснаха малко. Всеки от тях взе по стръкче от сламата, която бяха приготвили предварително. Продължиха да правят започнатите сламени подкови. С език здраво стиснат зад зъбите, с поглед, който дори за миг не се отклонява от работата, те изглеждаха някак тържествено, дори молитвено. Мусаши ги наблюдаваше с уважение, доловил силата и страстта на всяко тяхно движение — наплюнчването на ръцете, прокарването на стръкчетата слама през пръстите и сплитането му между двете длани.
— Смятам, че това е достатъчно — каза Хандаю, като остави на земята готовия чифт подкови и огледа останалите.
— И аз съм готов.
Всички поставиха готовите изделия пред Хандаю, изтупаха се и оправиха дрехите си. Хандаю натрупа подковите върху малък поднос, поставен в средата на образувания от тях кръг. Най-възрастният, Магобейноджо, се изправи.
— Това е дванадесетата година след битката при Секигахара, след онзи ден на гибел, който никога не ще се изличи от нашите спомени — започна той, — всички ние живяхме повече, отколкото имахме право да се надяваме. Дължим го на закрилата и щедростта на господаря Хосокава. Трябва да направим така, че нашите синове и внуци да помнят добрината на негово височество към нас.
Одобрителен шепот премина през кръга. Те седяха изпълнени с благоговение и свели погледи.