— Трябва също така да помним и великодушието на няколко поред глави на дома Шимен, макар и той вече да не съществува. А също и никога да не забравяме нещастието и безнадеждността, в които живеехме, когато дойдохме тук. Събираме се всяка година на това място, за да си спомним за тези три неща. А сега, нека се помолим като един за здравето и благополучието на всеки от нас.
Мъжете в хор отвърнаха:
— Добрината на господаря Хосокава, великодушието на дома Шимен, щедростта на небето, което ни избави от нещастията — тях няма да забравяме нито за миг.
— А сега — поклоните — каза Магобейноджо.
Всички се обърнаха с лице към белите стени на крепостта Кокура, които се открояваха на фона на тъмното небе, и се поклониха. После се обърнаха в посока към областта Мимасака и отново се поклониха. Третият, последен поклон, беше към подковите. Всяко тяхно движение беше извършено с изключителна тържественост и искрено чувство.
Магобейноджо се обърна към Мусаши:
— Сега отиваме в светилището на хълма за да принесем в дар подковите, които направихме. След това ще можем да продължим с празненството. Ще можете ли да почакате тук.
Мъжът, който вървеше най-отпред, носеше таблата с подковите вдигната пред челото си. Останалите го следваха наредени един зад друг. Те навързаха даровете си по клоните на едно дърво край входа на храма. После, след като плеснаха по веднъж с ръце пред лика на божеството, се върнаха при Мусаши.
Гощавката не беше богата — яхния от корени на таро, бамбукови стръкчета с фасулена каша и сушена риба. Това беше храната, която ядяха в местните селски къщи. Но всичко това поливаха обилно със саке, смях и приказки.
Когато настроението стана празнично, Мусаши каза:
— Голяма чест бе за мен да ме поканите. Но има някои въпроси, които си задавам около малката ви церемония. Изглежда тя има особено значение за вас.
— Да, така е — каза Магобейноджо. — Когато дойдохме тук като победени воини, нямахме към кого да се обърнем за помощ. По-скоро бихме умрели от глад, отколкото да започнем да крадем. Но нали все нещо трябваше да се яде. Накрая се спряхме на идеята да си направим магазин близо до моста и да продаваме подкови. Ръцете ни бяха загрубели от въртенето на копието, така че бяха необходими известни усилия, за да ги научим да плетат сламата. Отне ни три години, докато се научим. Продавахме стоката си на пътуващи коняри. Печелехме толкова, колкото да преживяваме някак. Конярите започнаха да подозират, че правенето на подкови не е истинският ни занаят. Накрая някой казал на господаря Хосокава Сансай за нас. Като научил, че сме някогашни служители на господаря Шимен, той изпрати човек, който ни предложи длъжности при него.
Магобейноджо продължи с разказ как господарят им предложил обща заплата от пет хиляди крини годишно, но те отказали. Били готови да му служат вярно, но смятали, че отношенията между господар и служител трябва да бъдат поставени на лична основа. Сансай проявил разбиране и предложил индивидуална заплата на всеки. Той изслушал страховете на служителите си, че шестимата новодошли ронини няма да могат да се облекат подходящо, за да се представят пред негово височество. Но когато било предложено да им се ушият специални дрехи, той не се съгласил. Казал, че това само би внесло объркване. Всъщност страховете на подчинените му били неоснователни, защото, макар и да били загубили предишното си положение, когато отишли в крепостта да получат длъжностите си, шестимата все пак били в състояние да облекат колосани дрехи и да препашат по две саби.
— Нямаше да е трудно да забравим колко труден беше животът ни на занаятчии. Ако не се държахме един за друг, нямаше да оцелеем и господарят Сансай нямаше да ни вземе на служба. Не бива да допускаме да забравим, че провидението ни пазеше през всичките тези трудни години. — Той завърши речта си с вдигната чаша и с думите: — Извинете, че толкова много говорих само за нас. Исках само да знаете, че всички ние не сме лоши хора. Дори сакето ни да не е от най-доброто, нито пък храната ни — обилна. Искаме от вас смело да се биете вдругиден. Ако загубите, ще погребем костите ви, не се тревожете.
Мусаши прие чашата и отвърна:
— За мен е чест да бъда тук сред вас. Чувствам се по-добре, отколкото ако бях в най-изискания дом с най-доброто саке на масата. Само мога да се надявам, моят късмет да е като вашия.
— Не се надявайте! Първо ще трябва да се научите да плетете подкови.
Шум от свличане на пръст прекъсна оживения им разговор. Всички вдигнаха очи към дигата, където видяха един прегърбен, подобен на прилеп силует.
— Кой е там? — извика Кагаширо и скочи. След него се изправи още един, с извадена сабя. Двамата се изкачиха нагоре към дигата и се взряха в мъглата.