— Видели сте го?
— Коя си ти?
Тя сведе поглед.
— Негова позната.
— Хм. И въпреки това даваш ухо на подобни нелепи слухове? Е, добре, бързам, но ще ти покажа нещо.
Той й прочете на глас писмото на Мусаши до Садо, без да забележи един мъж с насълзени очи, който надничаше през рамото му. Когато го видя, се дръпна назад и извика:
— Кой си ти? Какво си въобразяваш?
Като триеше сълзите от лицето си, мъжът се поклони дълбоко и каза:
— Извинете ме. Аз съм с тази жена.
— Съпруг ли си й?
— Да, господине. Благодаря ви, че ни показахте това писмо. Почувствах се така, сякаш наистина съм видял Мусаши. Нали, Акеми?
— Да, сега съм много по-спокойна. Ела да потърсим място, откъдето да гледаме.
Гневът на Нуиносуке се изпари.
— Ако се изкачите на ей онзи хълм край брега, ще имате добър изглед към Фунашима. При това ясно време ще виждате дори и пясъка.
— Извинявайте, че ви се натрапихме като бързате толкова. Простете ни.
Когато двамата се наканиха да тръгват, Нуиносуке каза:
— Чакайте малко, кои сте вие? Ако нямате нищо против, бих желал да знам имената ви.
Те се обърнаха и се поклониха.
— Аз съм Матахачи. С Мусаши сме от едно село.
— Моето име е Акеми.
Нуиносуке кимна и забързано продължи пътя си.
Те постояха малко, вторачени след него, после се спогледаха и поеха към хълма. Оттам, сред множество други острови, се виждаше Фунашима. Отвъд, в далечината, се открояваше планината Нагато. Постелиха си рогозките и седнаха. Долу в ниското се плискаха вълните. От боровете от време на време падаше по някоя борова игличка.
Акеми свали бебето от гърба си и започна да го кърми. Матахачи, с ръце на коленете, гледаше втренчено във водата.
Сватбата
Нуиносуке се отправи най-напред към дома на Магобейноджо, показа му писмото и му обясни какво се беше случило. Веднага след това си тръгна, без дори да изпие чаша чай и се отби набързо и в останалите пет къщи.
Като застана зад едно дърво недалеч от сградата на бреговата охрана, той се зае да наблюдава суетнята, започнала още рано тази сутрин.
Няколко групи самураи вече бяха тръгнали за Фунашима — тези, които трябваше да разчистят земята, свидетелите, пазачите. Всяка група пътуваше в отделна лодка. Друга малка лодка на брега очакваше пристигането на Коджиро. Тя беше направена специално за случая по заръка на Тадатоши. Беше чисто нова — дъските, веслото, въжетата — всичко.
Хората, дошли да изпратят Коджиро бяха към стотина. В някои от тях Нуиносуке разпозна приятели на самурая. Но имаше и доста, които виждаше за пръв път.
Коджиро изпи чая си и излезе от сградата на охраната, придружен от служителите. Повери на приятелите си любимото си пони и се отправи през пясъка към лодката. Тацуносуке го следваше по петите. Тълпата мълчаливо се раздели на две, правейки път на своя любимец. Като гледаха облеклото му, мнозина си въобразяваха, че самите те отиват на бой.
Носеше копринено кимоно с тесни ръкави — чисто бяло, с изпъкнали шарки — и отгоре яркочервена наметка. Пурпурните му кожени хакама бяха от онези, които се стесняват под коляното и прилепват по прасците като гамаши. Сламените му сандали бяха явно предварително леко навлажнени, за да не се пързалят. Освен късата сабя, с която никога не се разделяше, беше взел и „Дългия прът“, неизползван откакто беше постъпил на служба у Хосокава. Бялото му, бузесто лице над огненочервената мантия излъчваше съвършено спокойствие. Днес в него имаше нещо величествено, почти възвишено.
Нуиносуке не пропусна да забележи, че усмивката му беше спокойна и уверена. Той я раздаваше на всички посоки, и изглеждаше доволен и напълно уравновесен.
Коджиро се качи в лодката. Веднага след него вътре скочи и Тацуносуке. Там вече ги чакаха двама лодкари — единият стоеше на носа, другият на веслото. Амаюми се беше разположил върху юмрука на Тацуносуке.
Отделил се от брега, водачът на лодката замахна нашироко и плавно с веслото и малкият съд леко се плъзна напред.
Стреснат от виковете на изпращачите, соколът запляска с криле.
Тълпата се раздели на групички и скоро се разпръсна. Всички бяха изумени от спокойствието на Коджиро и се молеха техният любимец да спечели този бой на боевете.
„Трябва да тръгвам“, помисли си Нуиносуке, внезапно сетил се за задължението си да следи Садо да не закъснее. Когато се обърна да си ходи, видя зад себе си едно момиче. Беше Омицу. Притиснала се здраво към дънера на едно дърво, тя плачеше.
Нуиносуке се почувства неудобно, че я видя, бързо отмести очи и безшумно изчезна. Щом стъпи отново на улицата, той хвърли последен поглед към лодката на Коджиро, а след това и към Омицу. „Всеки си има и обществен, и личен живот, помисли си той. Далеч от цялата суетня, една жена стои сама и сърцето й се къса от мъка.“