Вече в лодката, Коджиро поиска от Тацуносуке сокола си и протегна лявата ръка. Прислужникът прехвърли Амаюми върху юмрука му и почтително се отдръпна встрани.
Приливът бързо настъпваше. Денят беше идеален — безоблачно небе, кристалночиста вода. Само вълните бяха малко високи. Всеки път, когато някоя от тях се плискаше в планшира, соколът, настроен войнствено, пърхаше с криле.
Когато бяха изминали около половината път, Коджиро отвърза крака му и го хвърли във въздуха с думите:
— Връщай се в крепостта.
Както винаги готов за лов, Амаюми се спусна върху някаква водна птица. Разхвърчаха се бели пера. Но тъй като господарят не го повика, той се сниши над островите, после се стрелна нагоре в небето и се изгуби в далечината.
След като пусна сокола, Коджиро започна да сваля от себе си будистките и шинтоистки талисмани и надписи, с които го бяха отрупали почитателите му, и да ги хвърля във водата. Изхвърли дори памучната долна риза с извезано санскритско заклинание, подарък от леля му.
— Сега вече — меко каза той, — мога да се отпусна.
Изправен лице в лице с този бой на живот и смърт, той не искаше да се обвързва със спомени и имена. Това, че толкова много хора се молеха за неговата победа, му тежеше. Техните добри пожелания, колкото и искрени да бяха, повече му пречеха, отколкото му помагаха. Това, което беше от значение за него в момента, бе самият той. Единствено и само той.
Соленият бриз галеше спокойното му лице. Очите му се взираха в зелените борове на Фунашима.
В Шимоносеки Тародзаемон мина покрай няколко бедни хижи, подредени край брега, и влезе в магазина си.
— Сасуке — провикна се той, — никой ли не е виждал Сасуке?
Сасуке бе един от най-младите му работници. Но и един от най-ценните. Нает за домашен прислужник, той помагаше и в магазина от време на време.
— Добро утро — поздрави управителят, появявайки се от работното си място в счетоводството. — Сасуке беше тук допреди миг.
После се обърна към по-младия си помощник и му нареди:
— Иди да намериш Сасуке. Бързо!
Управителят понечи да осведоми Тародзаемон по няколко делови въпроса, но търговецът го прекъсна с поклащане на главата, като че отпъждаше комар.
— Това, което ме интересува в момента, е дали някой е идвал да пита за Мусаши.
— Всъщност сутринта дойде някакъв човек.
— Пратеникът на Нагаока Садо ли? Знам за него. Някой друг?
Управителят поглади брадичката си.
— Ами, аз лично не съм видял, но ми казаха, че снощи идвал някакъв мръсен на вид мъж с остър поглед. Носел голяма дъбова тояга и искал да се види с „Мусаши Сенсей“. Доста усилия им струвало да се отърват от него.
— Някой се е раздрънкал. И то след като им обясних колко е важно никой да не знае, че Мусаши е тук.
— Знам. И аз им казах същото, при това съвършено ясно. Но можеш ли да обясниш нещо на младите? Присъствието на Мусаши тук ги кара да се чувстват важни. Как се отървахте от оня мъж?
— Собей му каза, че се е объркал и че Мусаши никога не е бил тук. Най-накрая оня си замина. Не знам дали е повярвал на думите на Собей. Пак той забелязал и двама-трима души, включително и една жена, да чакат отпред.
Сасуке се появи тичешком откъм кея.
— Викали сте ме, господине?
— Да. Исках да се уверя, че си готов. Знаеш колко е важно.
— Да, господине, разбирам. На крак съм още от изгрев-слънце. Измих се със студена вода и си сложих чиста бяла памучна препаска.
— Добре. Направи ли всичко така, както ти заръчах снощи? Лодката готова ли е?
— Е, нямаше какво толкова да се прави. Избрах най-добрата и най-чистата, пръснах сол наоколо, за да прогоня злите духове и я изтърках отвътре и отвън. Готов съм да тръгна, когато Мусаши пожелае.
— Къде е лодката?
— На брега, при останалите.
След като се замисли за момент, Тародзаемон каза:
— Най-добре да вървим. Твърде много хора ще видят Мусаши на тръгване, а той не желае това. Закарай лодката при големия бор, дето го наричат Хейке. Едва ли някой ще се сети да отиде чак там.
Магазинът, обикновено пълен с народ, беше почти празен. Обзет от нервност, Тародзаемон излезе на улицата. Тук, както и в Моджи на другия бряг, хората си вземаха почивен ден. Мъже, явно самураи от съседните владения, ронини, учени-конфуцианци, ковачи, оръжейници, майстори на лакови издалия, свещеници, граждани от всички прослойки, земеделци от околните села — всички бяха тук. Срещаха се и изискани дами с воали на огромните си пътни шапки, жени на рибари с деца, увесени на гърбовете им или вкопчили се в ръцете им. И всички се движеха в една посока, правейки отчаяни опити да се доберат по-близо до острова. Нямаше такова привилегировано място, от което да се различава предмет по-малък от дърво на остров Фунашима.