— Моля ви, не се притеснявайте за картините. Ще ги довършите като се върнете от Фунашима.
— О, няма нищо. Тази сутрин се чувствам прекрасно. Времето е добро за рисуване.
— Но нали не сте забравил, колко малко време имате?
— Не, не съм.
— Когато решите да започнете с приготовленията, само кажете. Ние сме на ваше разположение.
— Много благодаря.
Тародзаемон се накани да тръгва, но Мусаши го спря:
— Кога започва приливът?
— По това време на годината водата е най-ниска между шест и осем сутринта. Сега отново трябва да се качва.
— Благодаря ви — разсеяно продума Мусаши и отново насочи вниманието си върху белия лист.
Тародзаемон тихо притвори вратата и се върна в салона. Реши да стои там и спокойно да чака. Не след дълго обаче нервите му не издържаха. Стана и излезе на терасата, откъдето можеше да наблюдава пролива. Водата започваше да се покачва.
— Татко.
— Какво има?
— Вече е време Мусаши да тръгва. Приготвих сандалите му пред входната врата.
— Още не е готов.
— Рисува ли?
— Да.
— Надявах се да успееш да го убедиш да остави това и да дойде да се приготви.
— Той си знае работата.
На брега в близост до къщата спря малка лодка и Тародзаемон чу някой да го вика. Беше Нуиносуке.
— Мусаши тръгна ли вече? — попита.
Когато Тародзаемон му отговори отрицателно, той бързо каза:
— Моля ви, предайте му да се приготви и да тръгне възможно най-бързо. Коджиро вече е тръгнал, също и господарят Хосокава. Моят господар точно сега потегля от Кокура.
— Ще направя каквото е по силите ми.
— Моля Ви! Може да говоря като бабичка, но искаме да сме сигурни, че Мусаши ще бъде там навреме. Ще бъде жалко да се опозори заради толкова дребно нещо.
Нуиносуке бързо се оттегли, оставяйки търговеца и дъщеря му сами на терасата, глождени от притеснения. Те брояха секундите и от време на време хвърляха по някой поглед към стаята на Мусаши в дъното на коридора. Оттам не се чуваше нито звук.
Не след дълго пристигна още една лодка. С нея дойде пратеник от Фунашима, който молеше Мусаши да побърза.
При шума на отваряща се врата, Мусаши отвори очи. Беше Оцуру. Нямаше нужда да му казва защо е дошла. При все това му съобщи за пратеника от острова. Той кимна приятелски и любезно отвърна:
— Разбирам — каза и излезе от стаята.
Оцуру погледна към мястото, където беше седял. Празният до преди малко лист вече беше плътно изрисуван с мастило. На пръв поглед картината й заприлича на някакъв неясен облак. Но скоро установи, че на нея беше изобразен пейзаж, нарисуван по метода на „разбитата мастилница“. Петната още бяха влажни.
— Моля те, би ли предала тази картина на баща си — надвика шума на вълните той. — Другата е за Сасуке.
— Благодаря. Наистина не трябваше.
— Съжалявам, че не мога да предложа нищо по-добро. Но вярвам баща ти да я приеме като спомен от мен.
Оцуру замислено му каза:
— Моля те, довечера на всяка цена трябва да се върнеш отново тук и да седнеш край огъня заедно с баща ми, както снощи.
Тя долови шумолене на дрехи откъм съседната стая и почувства облекчение. Мусаши най-после бе започнал да се облича. После отново настъпи тишина, а в следващия момент той вече говореше с баща й. Размениха само няколко думи. Докато минаваше покрай съседната стая, Оцуру забеляза, че Мусаши е сгънал прилежно старите си дрехи и ги е сложил в една кутия в ъгъла. Завладя я непоносима самота. Коленичи и скри лицето си във все още топлото кимоно.
— Оцуру! — извика баща й. — Какво правиш? Той тръгва.
— Да, татко — тя изтри сълзите от бузите и очите си и изтича към него.
Мусаши беше вече пред градинската врата, през която бе избрал да излезе, за да не го забележи никой. Бащата, дъщерята и още четирима-петима от домашните излязоха пред вратата. Оцуру беше твърде превъзбудена, за да каже каквото и да било. Когато Мусаши я погледна, тя последва примера на останалите и наведе глава.
— Сбогом — каза Мусаши.
Той мина през ниската, покрита със зеленина врата, затвори я след себе си и каза:
— Пазете се.
Когато вдигнаха глави, видяха един бързо отдалечаващ се силует.
Стояха с очи вперени в него, но той не обърна глава.
— Предполагам, че точно така правят истинските самураи. Без много думи, без дълги сбогувания. Нищо.
Оцуру бързо се скри в къщата. След секунди баща й също се усамоти в стаята си.
На около двеста крачки разстояние нагоре по брега се извисяваше самотно борът Хейке. Мусаши вървеше към него. Беше напълно спокоен. Всичките му мисли бяха останали в черното мастилено петно на нарисувания за Тародзаемон пейзаж. Докато рисуваше, се чувстваше добре. Смяташе усилията си за успешни.