А сега Фунашима го очакваше. Спокойно се придвижваше напред, сякаш бе предприел най-обикновено пътуване. Нямаше как да знае дали ще се върне, но вече бе престанал да мисли за това. Преди години, когато беше на двадесет и две, се чувстваше крайно нервен, приближавайки се към големия бор в Ичиджоджи. Беше изпълнен с предчувствия за приближаваща неизбежна трагедия. Сега не усещаше нищо.
Не защото днешният му противник заслужаваше страха му по-малко от онези сто души, с които се би тогава. Далеч беше от тази мисъл. Коджиро сам беше много по-страшен противник от цяла армия бойци, които можеше да изправи насреща му школата Йошиока. Мусаши ни най-малко не се съмняваше, че предстои битката на живота му.
— Сенсей!
— Мусаши!
Мислите му бяха прекъснати от гласове. Видя двама души затичали се към него. Беше изумен.
— Гоносуке! — възкликна. — Бабо! Как попаднахте тук?
Прашни от пътя, двамата коленичиха пред него.
— Трябваше да дойдем — каза Гоносуке.
— Дойдохме да те изпратим — додаде Осуги. — А и ти дължа извинение.
— Извинение? На мен.
— Да. За всичко. Трябва да те помоля за прошка.
Той я погледна въпросително. Думите й му звучаха невероятно.
— Защо говорите така, бабо? Да не се е случило нещо?
Тя стоеше с умолително сключени ръце.
— Какво мога да кажа? Толкова много злини ти причиних, че не мога и да се надявам да ми простиш за всичко. Беше… беше ужасна грешка. Бях заслепена от обичта към сина си. Но вече разбрах истината. Моля те да ми простиш.
За миг той остана с прикован в нея поглед. После коленичи и взе ръката й. Не се осмеляваше да вдигне поглед от страх, че в очите му има сълзи. Като гледаше каещата се старица, той изпита чувство на вина. Но също и някаква благодарност. Ръката й трепереше. И неговата леко потръпваше.
Трябваше му известно време, за да се съвземе.
— Вярвам ви, бабо. Благодаря ви, че дойдохте. Сега мога да срещна смъртта, без да съжалявам за нищо. Да вляза в бой със свободен дух и спокойно сърце.
— Значи ми прощаваш?
— Разбира се, че ви прощавам, но само ако и вие ми простите за всички неприятности, които съм ви създавал още от времето, когато бях момче.
— Да, разбира се. Но стига съм те занимавала със себе си. Има още някой, който се нуждае от помощта ти. Някой който е много, много тъжен.
Тя се обърна и посочи.
Под бора Хейке, срамежливо гледаща към тях, се бе спотаила Оцу. Лицето й беше бледо и напрегнато от очакване.
— Оцу! — извика той.
Само след миг той се озова пред нея. Сам не знаеше как го пренесоха там краката му. Гоносуке и Осуги останаха по местата си. Искаше им се да се стопят във въздуха и да оставят целия бряг на разположение на двамата.
— Оцу, ти дойде.
Нямаше думи, които биха могли да запълнят бездната на годините, да изразят оня свят на бушуващи чувства, скрит вътре в него.
— Не изглеждаш добре. Да не би да си болна? — той произнасяше думите като откъслечен стих на дълга поема.
— Малко — тя стоеше с наведени очи, полагайки усилия да изглежда спокойна, да запази самообладание. Не трябваше да разваля, нито да пропуска този, може би последен миг.
— Само си настинала? — попита той. — Или е нещо сериозно? Какво става? Къде се изгуби през последните няколко месеца?
— Миналата есен се върнах в Шиподжи.
— Обратно в къщи?
— Да — тя гледаше право в него.
Очите й придобиха наситения цвят на морски дълбини. Опитваше се да сдържи сълзите си.
— Но сирак като мен никога не може да намери истинския си дом. Той е единствено в самата мен.
— Не говори така. Ето, дори Осуги е отворила сърцето си за теб. Това ме прави щастлив. Трябва да оздравееш и да се научиш да бъдеш щастлива. Заради мен.
— В момента съм щастлива.
— Наистина ли? Ако е така, тогава и аз съм щастлив… Оцу… — той се наклони към нея. Тя стоеше скована, знаейки, че Осуги и Гоносуке са наблизо. Мусаши, забравил за съществуването им, обви ръце около кръста й и потърка буза в нейната.
— Толкова си крехка… толкова слабичка — той ясно долови учестеното й дишане. — Оцу, моля те да ми простиш. Може да изглеждам безсърдечен, но не съм такъв. Не и когато се отнася до теб.
— Аз… аз знам това.
— Знаеш го? Наистина ли?
— Да. Но моля те, кажи ми една дума. Само една. Кажи ми, че аз съм твоя жена.
— Ако ти кажа нещо, което и без друго знаеш, само ще го разваля.
— Но… но — цялото й тяло се тресеше от хълцания. Но в изблик на сила, тя се вкопчи в ръката му и извика: — Кажи го. Кажи, че аз съм твоя завинаги.
Той кимна — бавно и мълчаливо. После отмести един по един нежните й пръсти от ръката си и се изправи: