— Самурайската жена не плаче и не се разкъсва отвътре, когато той отива на бой. Смей се за мен, Оцу. Изпрати ме с усмивка. Може би това е последното ни сбогуване.
И двамата знаеха, че часът е ударил. За части от секундата той я погледна и се усмихна. После каза:
— Доскоро.
— Да. Доскоро.
Тя искаше да отвърне на усмивката му, но единственото, което можа да направи, бе да задържи сълзите си.
— Сбогом.
Той се обърна и със сигурни крачки се отправи към брега. В гърлото й се надигна прощална дума, която така и не успя да изрече. Сълзите й рукнаха неудържимо. През тях не можеше да го вижда.
Силният солен вятър бръснеше страните му. Кимоното му плющеше.
— Сасуке! Докарай лодката по-насам.
Макар да беше чакал вече няколко часа и да знаеше, че Мусаши е наблизо, Сасуке упорито не поглеждаше към него, докато той не го извика. Сега се обърна и каза:
— Веднага, господине.
С няколко мощни, бързи движения той блъсна лодката напред. Когато тя докосна брега, Мусаши леко скочи на палубата и те потеглиха навътре в морето.
— Оцу! Недей! — беше викът на Джотаро.
Оцу тичаше, устремена към водата. Той се втурна след нея. Изумени, Осуги и Гоносуке го последваха.
— Оцу! Спри! Къде отиваш?
— Не прави глупости!
Тримата я настигнаха едновременно, хванаха я и я задържаха.
— Не, не — запротестира тя, като бавно клатеше глава. — Вие не разбирате.
— К-какво се опитваш да направиш?
— Оставете ме да седна, мога и сама — гласът й беше спокоен.
Те я пуснаха и тя с достойнство се отправи към едно място на няколко крачки встрани, където коленичи на пясъка, очевидно изтощена. Но вече знаеше кое е силното й място. Оправи яката си, приглади косите и се поклони по посока на отдалечаващата се лодка.
— Върви и не съжалявай за нищо.
Осуги коленичи и също се поклони. А после и Гоносуке. И Джотаро. Изминал дългия път от Химеджи дотук, той пропусна възможността да говори с Мусаши, въпреки огромното си желание да се прости с него. Но мъката му се стопяваше при мисълта, че е подарил на Оцу своята част от времето за сбогуване с Мусаши.
Душата на бездната
С идването на прилива водата нахлу в пролива като буен поток в тясна клисура. Вятърът духаше откъм гърба и лодката бързо пореше вълните. Сасуке изпитваше явно задоволство и очакваше похвала за умението да си служи с веслото. Мусаши седеше в средата с широко разкрачени нозе.
— Далеч ли е островът? — попита той.
— При такъв прилив ще стигнем бързо, но вече сме закъснели.
— М-м.
— Осем отдавна мина.
— Нали? Кога мислиш, че ще бъдем там?
— Вероятно в десет или малко след това.
— Тъкмо навреме.
Небето, което Мусаши гледаше — същото, което гледаше и Ганрю, — беше ведро синьо. Снегът по билото на планината Нагато приличаше на бяла лента, развяваща се в безоблачната шир. Къщите на Моджисаки, чупките и процепите по връх Кадзаши бяха ясно различими. Тълпи от хора бяха наизлезли по склоновете на планината и се взираха по посока на островите.
— Сасуке, мога ли да взема това?
— Кое?
— Счупеното гребло на дъното на лодката.
— Вземи го, не ми трябва. Но за какво ти е?
— Почти с идеални размери е — загадъчно каза Мусаши.
Той извади с една ръка наполовина потопеното във вода гребло и погледна дали не е криво. Едно парче от плоската част се беше отчупило.
Сложи греблото на коленете си и съсредоточено почна да го дълбае с късия си меч. Сасуке на няколко пъти хвърляше по един поглед назад към Шимоносеки. Но Мусаши очевидно беше забравил за всички, които е оставил на брега. Така ли се подготвя самураят за бой на живот и смърт? На обикновен гражданин като Сасуке това се виждаше студено и безсърдечно.
Мусаши свърши с греблото и изтупа от хакамата си стърготините.
— Имаш ли нещо, което мога да наметна?
— Студено ли ти е?
— Не, но в лодката плиска вода.
— Под седалката би трябвало да има една подплатена дреха.
Мусаши я взе и я наметна на раменете си. После извади от кимоното си хартия и започна да усуква всеки лист като канап. Когато парчетата станаха повече от двадесет, ги завърза едно за друго и направи две върви, които след това сплете, за да се получи тасуки. Така се казваше лентата, използвана по време на бой, за да се връзват отзад ръкавите на кимоното. Сасуке бе чувал, че правенето на тасуки от хартия е тайно изкуство, предавано от поколение на поколение. Като наблюдаваше Мусаши обаче, то му се стори лесно. Сасуке беше възхитен от сръчността на неговите пръсти и от изяществото, с което суче тасуки в ръцете си.
— Онова там Фунашима ли е? — посочи Мусаши.
— Не, Хикоджима, остров от групата Хахаджима. Фунашима е на около хиляда разкрача североизточно от него. Лесно се познава, защото е плосък и прилича на дълъг пясъчен нанос. Ей там, между Хикоджима и Идзаки, е проливът Ондо. Сигурно сте чувал за него.