Още половин ден ръцете му останаха скръстени на гърдите, като заключени. Боеше се от нещо, което сам не можеше да определи и се колебаеше дали да отива по-близо до укреплението. Отново и отново смъмряше сам себе си: „Изгубил съм смелост. Никога преди не съм бил такъв. Навярно да срещнеш смъртта в лицето прави от всекиго страхливец.“
Поклати глава. Не, това не е боязливост.
Просто бе научил урока, който Такуан така старателно се опитваше да му предаде, и можеше сега да вижда нещата по-ясно. Изпита непознато спокойствие и умиротвореност. Усещането сякаш потече в гърдите му като кротка река. Сега разбра — да си смел е много по-различно от това да си настървен. Не се чувстваше животно, чувстваше се човек, смел мъж, надживял вече своето юношеско безразсъдство. Животът, с който е бил дарен, е нещо важно и скъпоценно, нещо, което трябва да се усъвършенства.
Вгледа се в хубавото ясно небе, чийто цвят само му се стори като чудо. Все пак не можеше да остави сестра си безпомощна, дори това да значи за последен път да измени на ценното, така наскоро и болезнено придобито самопознание.
В главата му започна да се очертава един замисъл. „След смрачаване ще пресека долината и ще се изкатеря на скалата от другата страна. Тъкмо естествената защита на крепостта може да се окаже от полза — от задната страна няма порта и изглежда, че не я пазят много хора.“
Едва бе стигнал до това решение и към него профуча стрела, която тупна в земята на три педи от пръстите на краката му. От другата страна на долината забеляза зад дървената ограда да се суети тълпа хора. Очевидно са го забелязали. Почти веднага се разпръснаха. Предположи, че е било пробен изстрел, за да видят какво ще направи в отговор и нарочно остана неподвижен на издигнатото си място.
Не след дълго светлината на вечерното слънце започна да гасне зад върховете на планините на запад. Точно преди да падне мрак, Такедзо се изправи и взе в ръка един камък. Беше забелязал вечерята да лети във въздуха над главата му. Свали птицата от първия път, разкъса я и заби зъби в топлото още месо.
Докато ядеше, двадесетина войници притичаха шумно и го обкръжиха. Веднага щом стегнаха обръча, нададоха боен вик и един кресна:
— Това е Такедзо! Такедзо от Миямото!
— Опасен е! Не го подценявайте! — предупреди някой.
Такедзо вдигна очи от своето сурово угощение и убийствено изгледа тези, които се готвеха да го хванат. Беше поглед на животно, прекъснато по средата на яденето си.
— Я-а-а-а! — извика той, сграбчи един голям камък и го метна към живата стена наоколо.
Камъкът почервеня от кръв. Без да губи време, Такедзо го прескочи и се затича право към портата.
Мъжете зинаха.
— Какво прави той?
— Къде отива този глупак?
— Загубил си е ума!
Такедзо се носеше като побесняла оса. Войниците нададоха бойни викове и се спуснаха да го преследват. Докато стигнат до външната порта обаче, той вече я беше прескочил. Сега се оказа между двете врати, като в клетка. Но Такедзо не забеляза това. Не можеше да види нито преследващите го войници, нито оградата, нито стражата зад втората порта. Дори не осъзна как с един-единствен удар поваля пазача, който се опитва да се метне отгоре му. С почти свръхчовешка сила издърпа един стълб от вътрешната порта и го разклати яростно, докато успя да го измъкне от земята. После се извърна към преследвачите си. Не знаеше колко са на брой; знаеше само, че го напада нещо голямо и черно. Като се прицели колкото можа по-добре, Такедзо удари безформеното множество с кола от вратата. Доста от копията и сабите се счупиха, хвръкнаха във въздуха и безполезни паднаха на земята.
— Огин! — извика Такедзо и се затича към задната част на укреплението. — Огин, аз съм — Такедзо!
Вторачи се с пламтящ поглед в сградите наоколо и продължи да вика сестра си. „Да не би това да е било уловка?“, запита се ужасен. Започна една след друга да разбива вратите с кола си. Кудкудякайки, кокошките на гарнизона се разхвърчаха в смъртен страх на всички посоки.
— Огин!
След като не успя да я открие, прегракналите му викове станаха почти неразбираеми.
В сянката на една от малките и мръсни колиби забеляза някакъв човек, който се опитваше да се измъкне.
— Спри! — изкрещя и метна окървавения кол към краката на подобното на невестулка създание.
Щом Такедзо скочи върху него, мъжът безсрамно запищя от страх. Младежът го плесна по бузата.
— Къде е сестра ми? — изрева той. — Какво са й направили? Кажи ми къде е тя или ще те пребия до смърт!
— Тя… тя не е тук. Завчера я отведоха. Заповед от крепостта.
— Къде, тъпо копеле, къде?
— Химеджи.
— В Химеджи ли?
— Д-д-да.