— В такъв случай онова на запад трябва да е Дайриноура в областта Будзен.
— Точно така. Сега се сещам, че точно там някъде, из околните заливи и острови, Йошицуне е спечелил последната си битка срещу Хейке.
С всеки следващ мах на веслото Сасуке ставаше все по-нервен. По лицето му избиваше студена пот, сърцето му лудо биеше. Намираше нещо зловещо в това да се говори сега за маловажни неща. Как е възможно човек, който отива на бой, да е толкова спокоен?
Без съмнение предстоеше борба на живот и смърт. Дали ще има кого да закара в обратната посока? Или пътникът му ще се е превърнал в жестоко обезобразен труп? Нямаше как да знае. Мусаши, помисли си Сасуке, приличаше на бял облак, зареян в небето.
Мусаши наистина не се преструваше. В главата му нямаше нито една мисъл. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе, може би, мъничко скука.
Погледна през борда на лодката към завихрената синя вода. Под тях беше дълбоко, безкрайно дълбоко. Нещото долу беше живо. То съществуваше в онова, което се нарича вечен живот. Водата нямаше постоянна, определена форма. Може би човек не притежава вечния живот, именно защото неговата форма е точно определена? Нима истинският живот не започва тогава, когато устойчивите очертания изчезнат?
В очите на Мусаши животът и смъртта изглеждаха лишени от смисъл. Той потръпна, но не от пръските студена вода, а от някакво преминало през цялото му тяло предчувствие. Макар мисълта му да се беше извисила над живота и смъртта, чувстваше, че между нея и неговото тяло все още няма истинско съзвучие. Когато всяка клетка на тялото и душата му се изпълни със забрава, от цялото му същество нямаше да остане нищо друго, освен водата и облаците.
Минаваха покрай залива Тешимачи на остров Хикоджима. Нямаше как да видят четиридесетината самурая, застанали на брега с погледи вперени в морето. Всички бяха поддръжници на Ганрю. Повечето служеха в дома Хосокава. Престъпвайки заповедта на Тадатоши, бяха пристигнали на Фунашима още преди два дни. В случай, че Ганрю падне убит, бяха готови да отмъстят за него.
Тази сутрин, когато пристигнаха на острова, Нагаока Садо, Ивама Какубей и мъжете, определени за наблюдатели на двубоя, откриха тази група самураи, строго ги нахокаха и ги изпратиха на Хикоджима. Но тъй като повечето от служителите бяха на тяхна страна, наказанието им се размина. Веднъж напуснали Фунашима, не беше работа на отговорните лица да ги знаят какво правят.
— Сигурен ли си, че това е Мусаши? — попита един от тях.
— Той трябва да е.
— Сам ли е?
— Така изглежда. На раменете му има нещо подобно на наметало.
— Вероятно отдолу е сложил леки доспехи, които иска да скрие.
— Хайде.
Зажаднели за бой, те се накачиха по лодките си и застинаха в готовност. Всички бяха въоръжени със саби, но на дъното на всяка лодка имаше и по едно копие.
— Мусаши пристига!
Само няколко минути по-късно мълвата се разнесе из целия остров.
Плясъкът на вълните, гласът на боровете, шумоленето на бамбуковата трева се смесваха в приглушен шум. Рано сутринта Фунашима, независимо от присъствието на официалните наблюдатели, изглеждаше пуст. Бяло облаче, надигнало се иззад Нагато, затули слънцето. Дърветата и бамбуковите листа помръкнаха. Когато то отмина, отново стана светло.
Островът беше съвсем малък. На север завършваше с невисок, покрит с борове хълм. На юг беше по-нисък, на половината от височината на хълма и с приближаването на морето се скосяваше, докато се потопи в плитчините.
В централната част на острова, далеч от брега, се виждаше навес, опънат между няколко дървета. Наблюдателите и техните помощници чакаха търпеливо и без да показват напрежението си. Не искаха Мусаши да остане с впечатление, че се опитват да помагат на местния герой.
Бяха изминали два часа след уреченото време. Мъжете показваха признаци на нервност и възмущение. На два пъти изпращаха бързи лодки с хора, които да го подканят да побърза.
Съгледвачът, който наблюдаваше от рифа, дотича при тях и каза:
— Той е! Без съмнение е той!
— Наистина ли пристигна? — попита Какубей, като неволно се надигна и с това извърши сериозно нарушение на правилата. Като официален наблюдател от него се очакваше да остане хладно сдържан. Възбудата му обаче се отприщи някак естествено и зарази останалите, които също се изправиха.
Осъзнал грешката си, Какубей се овладя и направи знак на всички да седнат. Много беше важно да не позволят на личното си пристрастие към Ганрю да повлияе върху действията и решението им. Какубей хвърли поглед към мястото, където чакаше Ганрю. На няколко диви праскови Тацуносуке беше окачил една завеса с герб с очертанията на тинтява.