До нея се виждаше нова дървена кофа и черпак с бамбукова дръжка. Ганрю, изнервен от дългото чакане, беше помолил да му донесат вода и сега почиваше на сянка.
Нагаока Садо се беше разположил зад Ганрю, малко по-високо от него. Наобиколили го бяха пазачи и помощници. Плътно до него стоеше Йори. Щом съгледвачът донесе новината за пристигането на Мусаши, лицето и даже устните на момчето побледняха. Садо седеше чинно, изпънат като струна и неподвижен. Шлемът му беше леко наклонен надясно и създаваше впечатление, че той се е вторачил в ръкава на кимоното си. Садо тихо повика момчето по име.
— Да, господине — Йори сведе глава, преди да погледне под шлема на Садо.
Неспособен да удържи вълнението си, той трепереше от главата до петите.
— Йори — каза Садо, като го гледаше право в очите. — Наблюдавай всичко, което става. Не пропускай нито една подробност. Не забравяй, че Мусаши е посветил живота си да те научи на това, което ще видиш след малко.
Йори кимна. Погледът му се спря върху рифа и очите му заблестяха като две пламъчета. Бялата пяна на разбиващите се вълни го ослепи. Рифът беше на около двеста крачки, така че щеше да е невъзможно да следи движенията и да долови дишането на бойците. Но не за техническата страна на боя говореше Садо. Той искаше от Йори да запомни онзи драматичен миг, в който един самурай се впуска в битка на живот и смърт. Това ще остане в мислите на Йори през целия му живот.
Тревата се залюля. Насам-натам се стрелкаха зеленикави насекоми. Мъничка, нежна пеперуда прелетя от едно стръкче трева на друго, след което изчезна от погледа.
— След миг ще е вече тук — задъхано каза Йори.
Лодката на Мусаши полека приближаваше към рифа. Беше почти десет.
Ганрю се изправи и бавно тръгна надолу по склона зад гърба на чакащите. Той им се поклони — веднъж надясно, след това наляво — и спокойно закрачи през тревата към брега.
До острова се стигаше през малък залив, в който вълните се превръщаха във вълнички, а близо до брега от тях оставаха само едва забележими гънки. През кристалночистата вода Мусаши можеше да види дъното.
— Къде да изкарам лодката? — попита Сасуке, който забави веслото и огледа внимателно брега.
— Карай направо — каза Мусаши и свали наметката си.
Лодката се приближаваше плавно към брега. Сасуке забави движенията си. Ръцете му гребяха леко, със съвсем слабо усилие. Чуваше се бълбукането на водата.
— Сасуке.
— Да, господине.
— Тук е достатъчно плитко. Няма смисъл да се приближаваме много. Нали не искаш да повредиш лодката? Освен това мисля, че е време приливът да се обръща.
Без да продума, Сасуке спря поглед върху един висок, самотен бор. Под него вятърът си играеше с някакво яркочервено наметало.
Сасуке понечи да го покаже на Мусаши, но осъзна, че той вече е видял своя противник. С поглед, взрян в Ганрю, Мусаши извади от обито си една червеникавокафява кърпа, сгъна я на четири по дължина и я уви около развятата си от вятъра коса. После премести своя къс меч отпред в обито. Изтегли дългата сабя, постави я на дъното на лодката и я покри с една тръстикова рогозка. В дясната си ръка носеше дървения меч, който беше направил преди малко от счупеното гребло.
— Това ще е предостатъчно — каза той на Сасуке.
Пред тях оставаха около двеста стъпки вода. Сасуке направи няколко плавни маха с веслото. Лодката се плъзна напред и заседна в плитчината. При движението килът потрепери.
В този миг Мусаши, с подвити нагоре краища на хакама, леко скочи във водата. Толкова леко, че почти не се чу плисък. Бързо се отправи към брега. Дървеният му меч цепеше пяната.
Пет стъпки. Десет. Сасуке, оставил веслото, гледаше в недоумение. Не знаеше къде се намира, нито какво прави.
Ганрю се отдели от бора и се плъзна надолу подобно на развято червено знаме. Излъсканата му ножница проблесна на слънцето.
Тя заприлича на Сасуке на опашка на сребърна лисица.
„Побързайте!“
Думата проблесна в мозъка му, но Ганрю вече беше нагазил във водата. Сасуке, сигурен, че с Мусаши е свършено, не можеше да гледа повече. Настръхнал и разтреперан, легна ничком в лодката, скрил лице, сякаш той е този, който само след миг може да бъде разсечен на две.
— Мусаши!
Ганрю се закова здраво на място, решен да не помръдва.
Мусаши се спря и остана неподвижен, изложил тялото си на вятъра и стъпил във водата. По лицето му леко заигра усмивка.