— Коджиро — спокойно каза той. В очите му се четеше нечовешка свирепост. Някаква сила, която напира толкова неудържимо, че излага Коджиро на смъртна опасност. Вълните миеха дървената му сабя.
Очите на Ганрю мятаха огън. Зениците му кръвожадно пламтяха и мятаха искри, дирещи мъст и унищожение.
— Мусаши!
Никакъв отговор.
— Мусаши!
В далечината морето зловещо тътнеше. Приливът се плискаше и шумеше в краката им.
— Пак закъсняваш, така ли? На това ли си научен? Доста малодушна хитрост, според мен. Идваш два часа след уговореното време. Бях тук точно в осем, както обещах. Чаках те.
Мусаши не отвърна.
— Същото направи и в Ичиджоджи, а преди това и в Ренгеоин. Явно тактиката ти е да изкарваш противника си от равновесие, като съзнателно го караш да чака. Но тази хитрост не минава при Ганрю. А сега се приготви и излез достойно насреща ми, за да не станеш за смях на бъдещите поколения. Ела и се бий, Мусаши!
Краят на ножницата му се повдигна, докато изваждаше „Дългия прът“. С лявата си ръка той я откачи от пояса и я захвърли във водата.
Мусаши изчака точно, колкото една вълна да се блъсне в рифа и да се върне обратно и после със спокоен глас каза:
— Ти загуби, Коджиро.
— Какво?
Това извади Ганрю от равновесие.
— Двубоят свърши. Казах, че ти загуби.
— Не разбирам за какво говориш!
— Ако щеше да спечелиш, нямаше да захвърлиш ножницата си. Заедно с нея ти захвърли своето бъдеще, живота си.
— Това са само думи! Глупости!
— Много лошо, Коджиро. Готов ли си да загубиш? Искаш ли да свършим бързо?
— Хайде… хайде, копеле такова!
— Х-о-о-о! — викът на Мусаши и шумът на вълните се извисиха едновременно.
Стъпил във водата с „Дългия прът“ високо над главата си, Ганрю се озова точно пред Мусаши. Този отскочи към брега вляво от него и движението му очерта ивица бяла пяна. Ганрю го последва.
Мусаши излезе от водата и стъпи на пясъка в същия миг, в който сабята на Ганрю заедно с цялото му тяло профуча покрай него като хвърчаща риба. Мусаши усети, че „Дългия прът“ на Ганрю се приближава към него, точно когато тялото му завършваше движението, с което излезе от водата. Той леко се наклони напред.
Държеше дървената си сабя с две ръце, изтеглена назад вляво така, че оставаше отчасти скрита от погледа на неговия противник. Доволен от позицията си, той тихичко изсумтя. Чу се едва доловим шум, който облъхна лицето на Ганрю. „Дългият прът“ сякаш се канеше да нанесе удар отдолу, но само се заклати леко и след това спря. На десет стъпки от Мусаши, Ганрю промени положението си, като отскочи пъргаво вдясно.
Двамата се погледнаха. Мусаши, на две-три крачки от водата, беше с гръб към морето. Ганрю стоеше срещу него с високо вдигната над главата сабя.
И двамата бяха изцяло погълнати от смъртния двубой. И двамата не мислеха за нищо.
Всичко наоколо сякаш изчезна. Но малко по-нататък, там, където бяха местата за гледане, далеч от шума на вълните, безброй хора следяха движенията на биещите се със затаен дъх.
Към Ганрю бяха отправени молитвите и надеждите на онези, които вярваха в него и искаха да остане жив. Към Мусаши — молитвите и надеждите на останалите.
На Садо и Йори тук на острова.
На Оцу, Осуги и Гоносуке на брега на Шимоносеки.
На Акеми и Матахачи на хълма в Кокура.
Техните молитви се издигаха към небесата.
Тук надежди, молитви и богове не помагаха. Не помагаше и късметът. Тук всичко беше празнота — безлична и напълно равнодушна.
Нима тази празнота, толкова трудно постижима за живите, бе съвършеният израз на издигналото се над мисълта и отвлечените представи съзнание?
Двамата мъже разговаряха, без да говорят. После всеки бе осенен от несъзнателно проумяване на другия. Всяка частица от кожата им бе застрашително настръхнала срещу противника.
Мускули, плът, нокти, коса, дори вежди — всички части на тялото, които го правят живо — се бяха обединили в една-единствена сила срещу врага, в защита на организма, който съставят. Разумът, ясен и необезпокояван от нищо, се сливаше с вселената, подобно на отражението на луната в езерна вода по време на бушуващ тайфун. Да достигнат тази върховна неподвижност беше крайният им стремеж.
Макар да приличаше на вечност, това всъщност беше само кратък миг. Той продължи, колкото вълните няколко пъти да залеят и да се отдръпнат от рифа.
После мигът бе прекъснат от пронизителен вик, дошъл сякаш не от нечия уста, а от дълбините на битието. Беше излязъл от устата на Ганрю и веднага след това бе последван от друг на Мусаши.
Подобно на яростни вълни, разбиващи се в скалист бряг, двата вика отпратиха душите им към небесата. Сабята на противника, издигната високо над главата му, като че срещу слънцето, се изви като дъга във въздуха.