Мусаши издаде лявото си рамо напред, отстъпи една крачка и наполовина се извърна към своя противник. Хванатата с две ръце дървена сабя проряза въздуха в същия миг, в който „Дългия прът“ се стовари току пред носа му.
Дишането на двамата заглушаваше плясъка на вълните. В следващия миг дървената сабя беше наравно с очите, а „Дългия прът“ — високо над главите им. Ганрю беше отстъпил на десетина крачки, съвсем близо до морето. Макар да не можа да нарани Мусаши, той успя да заеме доста по-добра позиция. Ако беше останал на мястото си, слънцето, отразено в морската вода, щеше да заблести в очите му и скоро да го заслепи. По-късно и духът му щеше да изгуби силата си и тогава всичко щеше да бъде в ръцете на Мусаши.
С подновена увереност Ганрю запристъпва напред, като следеше и за най-малкото пропукване в защитата на Мусаши. Събираше сила за решителния удар.
Мусаши го изненада. Вместо да се приближи към него бавно и внимателно, той смело скочи срещу него с изтеглена напред сабя, готов да промуши Ганрю в очите. Изненадващата простота на движението накара Ганрю да се спре. Той едва не загуби Мусаши от погледа си.
Дървената сабя се издигна във въздуха. Мусаши подскочи високо нагоре и с прибрани крака се сви почти наполовина.
— Я-а-а!
Сабята на Ганрю изсвистя в пространството над главата му. Но върхът на „Дългия прът“ разсече само превръзката около главата на Мусаши и тя полетя във въздуха.
Ганрю я взе за главата на своя противник и лицето му се озари от кратка усмивка. В следващия миг черепът му се раздроби под удара на Мусаши.
Докато Ганрю лежеше на границата между пясъка и тревата, по лицето му не личеше да е осъзнал загубата си. От устата му течеше кръв, но на устните грееше победоносна усмивка.
— О, не!
— Ганрю!
Забравил всичко, Ивама Какубей скочи на крака и заедно с него — всички поддръжници на Ганрю. Лицата им бяха изкривени от ужас. После видяха Нагаока и Йори, които с невъзмутимо спокойствие седяха по местата си. Засрамени, успяха някак да се удържат и да не се втурнат напред. Опитаха да запазят самообладание, но нищо не можеше да скрие мъката и разочарованието им. Някои тежко преглъщаха, отказвайки да приемат, че това, което са видели, е истина. Мислите им застинаха.
Островът в миг си възвърна обичайната тишина и спокойствие. Само шумящите боровете и полюляващите се треви се надсмиваха над крехкия и нетраен човешки род.
Мусаши се загледа в едно облаче. После душата се върна в тялото му и той успя да отдели облачето от себе си, своето тяло от вселената.
Сасаки Коджиро Ганрю не се върна в света на живите. С лице към земята, той лежеше, все още стиснал сабята си. Устремът му още се долавяше. По него нямаше и следа от болка. Нищо друго, освен задоволство от добрия бой. Ни най-малък признак на съжаление.
Видът на падналата на земята кърпа накара тялото на Мусаши да потръпне. Никога в този живот, помисли си той, няма да срещне подобен противник. Изпълни го чувство на уважение и възхита. Беше благодарен на Коджиро за това, което му даде. В силата, във волята си за борба той стоеше по-високо от Мусаши. Тъкмо заради това обаче Мусаши успя да го надвие.
Кое точно направи възможна победата на Мусаши? Умения? Помощ свише? Знаейки, че не това е отговорът, Мусаши не успя да го изрази с думи. Със сигурност беше нещо по-важно от сила или божи промисъл.
Коджиро се довери на силата и уменията си. Мусаши повярва в силата на духа. И това бе единствената разлика между двамата.
Мусаши тихо извървя десетте крачки до Коджиро и коленичи край тялото му. Постави лявата си ръка до ноздрите и долови съвсем слабото му дишане.
„При добро лечение, той би могъл да се възстанови“, помисли си Мусаши. Щеше му се да повярва, че най-достойният от всички противници, с които се беше срещал, ще бъде спасен.
Но битката свърши. Време беше да тръгва.
— Сбогом — каза той първо на Коджиро, после — на седналите по местата си служители.
И като се поклони доземи, слезе към брега и скочи в лодката. По дървената му сабя нямаше нито капчица кръв.
Малката лодка се плъзна по вълните. Кой можеше да каже накъде? Не се знаеше дали поддръжниците на Ганрю, събрани на Хикоджима, няма да поискат да отмъстят за него.
Докато са живи, хората не могат да забравят любовта и омразата си. С течение на времето чувствата на вълни прииждат и отминават. Докато е жив Мусаши, щеше да има хора, които да негодуват от победата му и да го упрекват за поведението му в този ден. Говореше се, че избягал, защото се изплашил от отмъщение. Бил объркан. Не поискал дори с един последен милостив удар да отнеме живота на противника си.