— Ще оставя тези неща тук. Можете да ги облечете на излизане.
Такедзо едва не заплака. Заедно с дрехите имаше не само едно ветрило и малко хартия за нос, а и къса и дълга самурайска сабя. Всичко беше просто и не особено скъпо, но не липсваше нищо. Отново се отнасят с него като с човек. Искаше му се да вдигне чистия памучен плат към лицето си, да го отрие в бузата си и да вдиша от свежия му дъх. Обърна се и влезе в банята.
Икеда Терумаса, господар на крепостта, се облегна на една възглавница върху перилото и впери поглед към градината. Беше нисък мъж с гладко обръсната глава и лице, покрито с тъмни следи от сипаница. Макар да не бе облечен в официални дрехи, изражението му бе строго и пълно с достойнство.
— Това ли е той? — попита Терумаса, като посочи с ветрилото си.
— Да, това е — отвърна монахът и се поклони почтително.
— Има добро лице. Добре сте направил, че сте го спасил.
— Той дължи живота си на вас, ваше височество, не на мен.
— Не е така, Такуан и вие го знаете. Стига само да имах под свое разпореждане шепа хора като вас и без съмнение щяха да бъдат спасени много полезни мъже и от това светът щеше да стане по-добър. — Даймио въздъхна. — Моята беда е, че всичките ми хора смятат за свой дълг само да връзват и да обезглавяват.
Час по-късно Такедзо седеше в градината зад терасата с наведена глава и длани, опрени на коленете в израз на почтително внимание.
— Името ви е Шимен Такедзо, нали? — попита господарят Икеда.
Такедзо вдигна бързо поглед, за да види лицето на прочутия мъж и после отново почтително сведе очи надолу.
— Да, господине — отвърна той ясно.
— Домът Шимен е разклонение на семейство Акамацу, а както добре знаете, Акамацу Масанори е бил някога господар на тази крепост.
Гърлото на Такедзо пресъхна. Изведнъж не можа да намери какво да каже. Винаги се бе смятал за черната овца на семейство Шимен и не бе изпитвал особена почит или страхопочитание пред даймио. Въпреки това се засрами, задето е докарал на предците и на семейното си име такова безчестие. Лицето му пламна.
— Направил сте нещо непростимо — продължи с по-строг глас Терумаса.
— Така е, господине.
— И аз ще ви накажа за това. — Обърна се към Такуан и попита: — Истина ли е, че моят служител Аоки Тандзаемон без мое позволение ви е обещал, ако хванете този човек, вие да определите и изпълните наказанието му?
— Мисля, че най-добре може да разберете това, ако попитате направо Тандзаемон.
— Вече го разпитах.
— Тогава мислите ли, че щях да ви лъжа?
— Разбира се, не. Тандзаемон си призна, но аз исках потвърждение от вас. Тъй като той е мой пряк васал, клетва от него все едно е дадена от самия мен. Ето защо, при все че съм господар тук, съм загубил правото да накажа Такедзо по мое усмотрение. Естествено, няма да позволя той да остане ненаказан, но от вас зависи какво ще бъде естеството на наказанието.
— Добре. Точно това имах и аз предвид.
— Тогава предполагам, че сте помислил за това. Е, какво да правим с него?
— Смятам, най-добре ще е за известно време да поставим затворника при — как да кажем? — „усмирителни обстоятелства“.
— И как предлагате да направим това?
— Струва ми се, че някъде в тази крепост имате една заключена стая, за която отдавна се говори, че била обитавана от духове, нали?
— Да, така е. Прислугата отказваше да влиза в нея и моите служители настоятелно я избягваха, така че сега тя не се използва за нищо. Сега съм я оставил да стои така и не е имало повод да я отваряме отново.
— Но не смятате ли, че е под достойнството на един от най-силните воини във владенията на Токугава, какъвто сте вие, Икеда Терумаса, да има в крепостта си стая, която светлината никога не огрява?
— Никога не съм гледал на това така.
— Да, но хората така приемат тези неща. Това се отразява на името и влиянието ви. Предлагам да пуснем там малко светлина.
— Хм.
— Ако ми позволите да се възползвам от помещението, ще затворя Такедзо там, докато съм готов да му простя. Достатъчно е живял в пълна тъмнина. Нали чу това, Такедзо?
Младежът не издаде нито звук, но Терумаса започна да се смее и добави:
— Добре!
По взаимното отношение на двамата бе очевидно, че онази нощ в храма Такуан каза на Аоки Тандзаемон истината. Двамата с Терумаса, последователи на дзен, изглежда бяха в приятелски, почти братски отношения.