— След като го заведете в новото му жилище, защо не дойдете при мен в павилиона за чай? — попита Терумаса монаха, докато се изправяше да си тръгва.
— О, нима отново сте намислил да покажете колко сте несръчен в чайната церемония?
— Не е честно да говорите така, Такуан. Напоследък наистина започвам да разбирам тънкостите на това изкуство. Елате по-късно и ще ви докажа, че вече не съм само тромав воин. Ще ви чакам.
С тези думи Терумаса се оттегли във вътрешността на жилището си. Макар нисък — едва пет лакти — присъствието му сякаш изпълни цялата многоетажна крепост.
Високо в главната кула, където се намираше стаята с призраците, винаги цареше пълен мрак. Тук годишните времена не се сменяха — нямаше пролет, нямаше есен, не достигаше и звук от ежедневния живот. Имаше само една малка лампа, на която се виждаше бледият, с прежълтели страни Такедзо.
На ниската маса пред него лежеше отворен топографския дял от „Изкуството на войната“ на Сун Цзъ.
Сун Цзъ казва:
Винаги щом стигнеше до място, което, като това, особено му се харесаше, Такедзо започваше да го препрочита на глас, подобно на молитвен напев.
Който познава изкуството на боеца, не е объркан в движенията си. Той действа и нищо не го сдържа.
Ето защо Сун Цзъ казва: „Който познава себе си и познава своя враг, без страх побеждава. Който познава небето и земята, побеждава всичко.“
Щом очите му се премрежеха от умора, той ги изплакваше с хладка вода от малкия съд, който държеше до себе си. Ако маслото свършеше и фитилът на лампата започнеше да пращи, просто го изгасваше. Около масата имаше планина от книги, някои на японски, други — на китайски. Книги по дзен, томове върху японската история. Такедзо направо се беше заринал в такива учени писания. Всички бяха заети от сбирката на господаря Икеда.
Когато го осъди да бъде затворен, Такуан каза:
— Можеш да четеш, колкото искаш. Един прочут духовник от старо време е казал: „Потапям се в светите писания и изчитам хиляди томове. Щом се отделя от тях, разбирам, че сърцето ми вижда повече, отколкото преди.“ Приеми тази стая като твоя майчина утроба и се приготви да се родиш наново. Ако я гледаш само с очите си, не ще видиш повече от една неосветена, затворена килия. Погледни я обаче пак, по-внимателно. Гледай с ума си и разсъждавай. Тази стая може да стане източник на просветление, също като извора на знание, който мъдреците от миналото са намирали и обогатявали. От теб зависи да решиш дали това ще бъде стая на мрака или на светлината.
Такедзо от дълго време бе спрял да брои дните. Ако беше студено, значи е зима; ако е горещо — лято. Не знаеше почти нищо, освен това. Въздухът оставаше все така тъмен и застоял; смяната на годишните времена не засягаше живота му. Почти сигурен беше, обаче, че следващия път, когато лястовиците дойдат да свият гнезда в закритите оръдейни прозорци на кулата, ще настъпи пролетта на неговата трета година в утробата.
— Ще стана на двайсет и една — каза си той. Обзе го жал и опечален простена: — И какво съм направил за тези двайсет и една години?
Понякога спомените от предишните години безжалостно го обсаждаха и го потапяха в тъга. Стенеше и ридаеше, блъскаше и риташе, понякога хлипаше като малко дете. Цели дни минаваха в терзание, което, веднъж утихнало, го оставяше изчерпан и безжизнен, с разрошена коса и разкъсано сърце.
Най-сетне чу един ден лястовиците, които се връщат под стряхата на кулата. За пореден път пролетта долиташе откъм морето.
Скоро след пристигането й един необичайно, почти болезнено звучащ глас попита:
— Такедзо, добре ли си?
Познатата глава на Такуан се появи на върха на стълбата. Стъписан и прекалено развълнуван, за да издаде звук, Такедзо сграбчи ръкава на кимоното на монаха и го издърпа вътре в стаята. Прислужникът, който му носеше храна, нито веднъж не бе промълвил и дума. Преливаше от радост, че чува гласа на друг, особено пък на този човек.
— Току-що се връщам от път — каза Такуан. — Сега караш тук трета година и реших, че след толкова дълго пребиваване в утробата трябва вече да си доста зрял.
— Благодарен съм ви за добрината, Такуан. Сега разбирам това, което направихте. Как въобще ще мога да ви се отблагодаря?
— Да се отблагодариш на мен ли? — рече недоверчиво монахът. После се засмя. — При все че си нямал с кого да разговаряш; освен със себе си, все пак си се научил да говориш като човек! Хубаво! Днес ще напуснеш това място. Отсега нататък пази спечеленото с труд просветление като най-скъпото, което имаш. То ще ти е нужно, когато излезеш в света при събратята си.