Такуан поведе Такедзо — в този вид, в който си беше — да се срещне с господаря Икеда. Макар при предишната среща да бе приет в градината, сега за него беше приготвено място на самата тераса. След поздравите и няколко общи въпроса на учтивост Терумаса побърза да помоли Такедзо да му служи като васал.
Той отказа. Обясни, че е много поласкан, но не смята, че още е дошло времето да постъпва на служба при някой даймио.
— А ако остана в тази крепост — продължи той, — в затворената стая навярно всяка нощ ще започнат да се появяват призраци, както всички говорят, че ставало.
— Защо казвате това? Да не са идвали да ви правят компания?
— Ако вземете една лампа и внимателно огледате стаята, по вратите и гредите ще видите черни петна. Приличат на лак, но не са. Това е човешка кръв, най-вероятно — пролятата кръв на моите предци Акамацу, които са били разгромени в тази крепост.
— Хм. Може да сте напълно прав.
— Видът на тези петна ме хвърляше в ярост. Кръвта ми кипваше при мисълта, че моите предци, които някога са владеели цялата околност, са били накрая изтребени и душите им просто били разнесени на посоки от есенните ветрове. Умрели са от неестествена смърт, но родът им е бил могъщ и може пак да се възроди.
— Същата кръв тече и в моите жили — продължи той и очите му заблестяха. — При все че съм тъй недостоен, аз съм издънка на същия род и ако остана в крепостта, призраците може да се събудят и да се опитат да ме достигнат. В известен смисъл това вече стана и те ми показаха в онази стая кой съм аз всъщност. Но тези призраци могат да причинят безпорядък, навярно дори и метеж, и даже да предизвикат нова кървава баня. Пред хората от цялата тази област съм задължен да не изкушавам моите предци да си отмъстят.
Терумаса кимна.
— Разбирам за какво говорите. По-добре е, ако напуснете крепостта. Но къде ще отидете? Възнамерявате да се върнете в Миямото ли? Да прекарате живота си там?
Такедзо мълчаливо се усмихна.
— Иска ми се малко да постранствам сам.
— Разбирам — отвърна господарят и се обърна към Такуан. — Погрижете се да получи пари и подходящо облекло — заръча му той.
Такуан се поклони.
— Позволете да ви благодаря за добрината към момчето.
— Такуан! — засмя се Икеда. — Досега не си ми благодарил за нещо два пъти!
— Май наистина е така — засмя се Такуан. — Няма да се повтори.
— Добре е за него да странства, докато е още млад — продължи Терумаса. — Но сега, когато потегля сам — прероден, както вие казахте — той трябва да получи ново име. Нека да е Миямото, за да не забрави никога родното си място. Отсега, Такедзо, наричайте себе си Миямото.
Ръцете на Такедзо веднага се прилепиха към пода. Той се поклони дълбоко и продължително.
— Да, господине, така ще бъде.
— Трябва да смениш и първото си име — намеси се Такуан. — Защо да не четеш китайските знаци на името си не като „Такедзо“, а като „Мусаши“. Може да продължиш да се подписваш като по-рано. Подобава обаче всичко в този ден на твоето прераждане да започне наново.
Терумаса, който вече бе изпаднал в много добро настроение, въодушевено кимна в знак на одобрение.
— Миямото Мусаши! Хубаво име, много хубаво. Да пием за него.
Преместиха се в друга стая, поднесоха им саке и Такедзо и Такуан останаха да разговарят с негово височество до късно през нощта. При тях дойдоха и няколко от служителите на Терумаса. Накрая Такуан стана на крака и изпълни един старинен танц. Беше опитен в това изкуство и изразителните му движения пресъздадоха цял въображаем свят на насладата. Такедзо, вече Мусаши, го гледаше с възхищение, уважение и радост, докато всички продължаваха да пият.
На следващия ден двамата напуснаха крепостта. Мусаши правеше първите си стъпки в един нов живот, живот на самообладание и обучение в бойните изкуства. През време на своето тригодишно затворничество той се изпълни с решимост да овладее Изкуството на войната.
Такуан имаше собствени планове. Решил беше да пообиколи селата и сега, както каза, бе дошло времето пак да се разделят.
Щом стигнаха в града вън от крепостните стени, Мусаши се накани да се сбогува, но монахът го хвана за ръкава и каза:
— Няма ли някой, когото да искаш да видиш?
— Кой?
— Огин?
— Тя още жива ли е? — попита той изумен.
Дори по време на сън не забравяше за милата си сестра, която толкова дълго му беше като майка.