Посочи към една работилница за кошници в края на моста, съвсем обикновено крайпътно магазинче, което продава на пътниците вещи за спомен, и продължи:
— Разказах на хората там историята си и те имаха добрината да ме вземат като един вид помощничка. Така можах да остана и да те чакам. Днес е деветстотин и седмия ден и аз удържах обещанието си. — Впери поглед в лицето му в опит да отгатне какво мисли. — Нали ще ме вземеш със себе си?
Истината, разбира се, беше, че Мусаши нямаше намерение да взема със себе си нито нея, нито който и да било другиго. Тъкмо сега той бързаше да се отдалечи, за да избяга от мисълта за своята сестра, която така му се искаше да види и към която така го теглеше.
През възбудения му ум се понесоха въпроси: „Какво мога да направя? Как мога да се впусна в моето търсене на истина и знание заедно с една жена — всъщност с когото и да било, — която през цялото време ще ме отвлича? А точно това момиче в крайна сметка все още е сгодено за Матахачи.“ Не можа да попречи на мислите да се изпишат върху лицето му.
— Да те взема с мен ли? Къде да те взема? — попита я направо той.
— Където и да отиваш.
— Аз тръгвам на дълго, трудно пътешествие, не на разходка!
— Няма да ти преча с нищо. И съм готова да понасям трудности.
— Трудности ли? Колко?
— Толкова, колкото трябва.
— Не в това е работата. Как мога да овладея Пътя на самураите, ако с мен се влачи някоя жена, Оцу? Няма ли да е смешно. Хората ще говорят: „Вижте Мусаши, трябва му кърмачка да се грижи за него“.
Тя го дръпна по-силно за кимоното и като дете увисна на него.
— Пусни ми ръкава — нареди той.
— Не, няма! Ти ме излъга, така ли?
— Кога съм те излъгал?
— В прохода. Обеща да ме вземеш със себе си.
— Това беше преди векове. Тогава не мислех като говоря и нямах време да ти обяснявам. Освен това хрумването не беше мое, твое беше. Бързах да вървя, а ти нямаше да ме пуснеш, докато не обещая. Примирих се с каквото каза, понеже нямах избор.
— Не, не, не! Не може да мислиш това, което говориш, не може — извика тя и го притисна към перилото на моста.
— Пусни ме! Хората гледат.
— Нека! Когато беше вързан на кедъра, те попитах дали искаш да ти помогна. Беше толкова щастлив, че на два пъти ми каза да прережа въжето. Не отричаш, нали?
Опитваше се да бъде последователна в доводите си, но сълзите й измениха. Първо изоставена като пеленаче, после захвърлена от годеника си, а сега това. Мусаши, който знаеше колко сама е тя на този свят и дълбоко й съчувстваше, макар и външно по-сдържан, остана с вързан език.
— Пусни ме! — каза той, за да приключи всичко. — Посред бял ден е и хората ни гледат. Да не искаш да правим зрелище на тези безделници?
Тя пусна ръкава му и ридаеща се опря на перилата. Лъскавата коса падаше върху лицето й.
— Прощавай — прошепна. — Не биваше да казвам всичко това. Моля те, забрави го. Не си ми длъжен за нищо.
Мусаши се наведе над нея, дръпна с двете си ръце косата от лицето й и я погледна в очите.
— Оцу — каза той нежно. — През цялото време, докато си чакала, чак до днес, аз бях затворен в кулата на крепостта. За три години дори не видях слънцето.
— Да, чух за това.
— Ти си знаела?
— Такуан ми каза.
— Такуан? Казал ти е всичко?
— Така смятам. Припаднах на дъното на една урва близо до чайната „Микадзуки“. Бягах от Осуги и чичо Гон. Такуан ме спаси. Той ми помогна също да се уговоря за работата тук, в магазинчето. Това беше преди три години. И се отби няколко пъти. Тъкмо вчера дойде и пи чай. Не бях сигурна какво имаше предвид, но каза: „В тази работа има мъж и жена, значи кой може да каже как ще свърши всичко?“
Мусаши отпусна ръце и се вгледа в пътя, който водеше на запад. Запита се дали ще види пак човека, който спаси живота му. И отново остана поразен от загрижеността на Такуан за ближните, която му се стори всеобхватна и съвсем свободна от себичност. Мусаши разбра колко тесногръд е бил самият той, колко дребнаво е било да смята, че монахът изпитва особено съчувствие само към него; та неговата щедрост засягаше и Огин, Оцу, всеки, който е в нужда и на когото той смята, че може да помогне.
„В тази работа има мъж и жена…“ Думите на монаха към Оцу се загнездиха в ума на Мусаши. Беше зле подготвен за такова бреме, тъй като в купищата книги, в които се бе вдълбочавал през тези три години, нямаше и дума за положение като това, в което сега се оказа. Дори Такуан е избегнал да се меси в отношенията между него и Оцу. Да не би той да е искал да каже, че връзките между мъже и жени трябва да се определят само от двамата, които сами са засегнати? Да не би да е имал предвид, че тук не важат правила, както в Изкуството на войната? Че няма безотказен начин да се победи? Или това е било замислено като изпитание за Мусаши, задача, която той сам ще бъде в състояние да реши?