Потънал в мисли, той впери очи във водата, която течеше под моста.
Оцу се загледа в лицето му, сега сдържано и спокойно.
— Кошничарят обеща да ми позволи да си тръгна, когато пожелая. Просто ще ида да му обясня всичко и после ще си събера нещата. Връщам се след минута.
Мусаши постави ръката си върху нейната, малка и бяла, опряна сега на перилото.
— Чуй — рече той тъжно. — Умолявам те, само спри и размисли.
— За какво има да мисля?
— Казах ти. Просто сега съм станал нов човек. Стоях в онази задушна килия три години. Четох книги. Мислих. Крещях и виках. После светлината изведнъж ме озари. Разбрах какво значи да си човек. Сега имам ново име, Миямото Мусаши. Искам да се посветя на учение и да овладея себе си. Искам всеки миг и час да работя, за да направя себе си по-добър. Сега знам колко далеч ще трябва да отида. Ако избереш да свържеш живота си с моя, никога няма да си щастлива. Няма да има нищо освен трудности и с течение на времето няма да става по-лесно. Ще бъде все по-трудно и по-трудно.
— Когато говориш така, чувствам те по-близък от всякога. Сега съм убедена, че съм права. Намерила съм по-добър мъж, отколкото бих могла, дори да бях търсила през целия си останал живот.
Мусаши видя, че само прави нещата по-лоши.
— Съжалявам, не мога да те взема със себе си.
— Е, тогава аз просто ще те следвам. Стига да не ти преча при обучението, с какво мога да те обременя? Дори няма да разбереш, че съм наблизо.
Той не можа да намери какво да отговори.
— Няма да те тревожа. Обещавам.
Мусаши продължи да мълчи.
— Значи може, нали? Само почакай, след миг се връщам. И много ще се ядосам, ако се опиташ да се измъкнеш.
Оцу се затича към кошничарницата.
Мусаши си помисли да пренебрегне всичко и също да побегне, но в обратна посока. Макар да бе решен да го направи, краката му не пожелаха да се помръднат.
— И запомни, да не се опиташ да се измъкнеш! — извика Оцу, като се обърна назад.
Тя се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки и Мусаши, без сам да иска, кимна. Останала доволна от това, тя се изгуби в работилницата.
Ако се канеше да избяга, сега бе времето за това. Сърцето му казваше да го направи, но тялото му още се сковаваше от спомена за хубавите трапчинки и умолителния поглед на Оцу. Колко трогателна е тя! Със сигурност никой на този свят, освен сестра му, не го обича толкова. А и за него самия не можеше да се каже, че не я харесва.
Погледна към небето, погледна към водата и смутен и объркан, отчаяно стисна перилото. Скоро от моста в течението изпопадаха малки късчета дърво.
Оцу се появи повторно в нови сламени сандали, светложълти гети и голяма пътна шапка, вързана под брадичката с алена панделка. Никога не бе изглеждала по-красива.
Мусаши обаче никъде не се виждаше.
Извика стъписана и избухна в сълзи. След това погледът й падна на тази част от перилото, от която бяха попадали късчетата дърво. Там, изрязан с върха на кинжал, ясно се четеше надпис: „Прости ми. Прости ми.“
Книга втора
Вода
Училището Йошиока
„Животът днес не знае нашето утре…“
В началото на седемнадесети век всички в Япония, и простолюдието, и управниците, чувстваха, че животът е нещо, което непрекъснато се променя. Прочутият пълководец Ода Нобунага, заложил основите за обединението на Япония от Тойотоми Хидейоши, в кратко четиристишие даде израз на това усещане:
Загубил битка с един от собствените си военачалници, който го нападна във внезапен пристъп на ярост, четиридесет и осем годишният Нобунага се самоуби в Киото. След около двадесет години, някъде към 1605-та, непрестанните схватки между даймио практически бяха приключили, а Токугава Иеясу беше шогун вече две години. Уличните фенери на Киото и Осака светеха така, както през най-добрите години на шогуната Ашикага. Преобладаващото настроение беше празнично и весело.
Въпреки това малцина вярваха, че мирът ще се задържи. Продължилите повече от сто години междуособици дотолкова бяха изопачили погледа на хората върху живота, че бяха способни само да гледат на настъпилото примирие като на нещо крехко и мимолетно. Столицата процъфтяваше, но напрежението от неизвестното бъдеще изостряше апетита на хората за веселия.
Макар и все още да държеше положението в свои ръце, Иеясу официално се оттегли от поста шогун. Докато бе все още достатъчно силен, за да контролира останалите даймио и да защитава фамилния стремеж за надмощие, той увенча с титлата си своя трети син, Хидетада. Говореше се, че новият шогун скоро ще посети Киото, за да изкаже почитта си пред императора. Но беше обществена тайна, че пътуването му на Запад означаваше повече от обикновена проява на любезност. Неговият най-голям възможен враг, Тойотоми Хидейори, беше син на Хидейоши, способния следовник на Нобунага. Хидейоши бе направил всичко възможно, за да остави властта на рода Тойотоми, докато Хидейори порасне достатъчно, за да я поеме в свои ръце. Все пак Иеясу победи при Секигахара. Хидейори все още обитаваше крепостта в Осака, и макар че Иеясу, вместо да го изгони, му позволи да се радва на един приличен годишен доход, той знаеше, че Осака, като място, където могат да се съберат силите на съпротивата, е най-голямата заплаха. С това бяха наясно и още много феодали. За да се осигурят срещу загуби, те плащаха данъци едновременно на Хидейори и на шогуна. Често се споменаваше, че последният притежава достатъчно крепости и злато, за да наеме, стига да поиска, всеки свободен самурай — ронин, както ги наричаха — в страната.