Празни разсъждения върху политическото бъдеще витаеха във въздуха на Киото.
— Рано или късно войната ще избухне.
— Въпрос на време.
— Тези улични фенери може и да не светят утре.
— Защо да се тормозим? Каквото става да става.
— Да се забавляваме, докато можем!
Дейният нощен живот и процъфтяващите квартали на удоволствията бяха очевидно доказателство, че голяма част от населението прави точно това.
Сред така настроените хора беше и група самураи, които точно завиваха към улица Шиджо. Вървяха покрай дълга бяла стена, отвела ги до впечатляваща порта, над която се надвесваше внушителен покрив. На дървена, почерняла от времето табелка, едва се четеше надписът „Йошиока Кемпо — Киото. Боен наставник на Шогуните Ашикага.“
Осмината млади самураи приличаха на хора, които въртят сабята по двадесет и четири часа на ден без почивка. Някои носеха, освен обичайните две стоманени саби, и по една дървена. Други бяха въоръжени с копия. Имаха суровия вид на хора, които при първия повод ще се впуснат в кръвопролитие. Имаха каменни лица. В погледите им се четеше заплаха. Сякаш винаги бяха готови да избухнат в гняв.
— Млади учителю, къде ще ни заведете тази нощ? — гълчаха те, скупчени около него.
— Където и да е, само не там, където бяхме вчера — строго отвърна той.
— Но защо? Всичките онези жени си падаха по вас. Те почти не забелязаха, че и ние сме там.
— Може би той има право — вметна някой. — Защо да не опитаме някъде другаде. Някъде, където не познават Младия учител или някой от нас.
Кряскащи и каращи се, те изглеждаха изцяло погълнати от въпроса къде ще пият и блудстват тази нощ.
Излязоха на осветено място на брега на река Камо. Земята там от години беше неизползвана и обрасла с бурени — сигурен признак на опустошенията от войната. С настъпването на мира, обаче, цената й изведнъж се покачи.
Разнебитени къщурки бяха разхвърляни тук-там. Над вратите им висяха раздърпани червени и бледожълти пердета. Пред праговете им леки жени продаваха телата си. Момичета от областта Тамба, небрежно белосали лицата си, подсвиркваха на минувачите. Това бяха жалки нещастници, продавани на партиди. Те свиреха на своите шамисени — популярен напоследък инструмент — пееха мръсни песни и се смееха.
Младият учител се казваше Йошиока Сеиджуро. Върху стройното му тяло се спускаше красиво тъмнокафяво кимоно. Скоро след като навлязоха в района на бардаците, той се обърна и каза на един от спътниците си:
— Тоджи, купи ми сламена шапка.
— Предполагам такава, която да закрива лицето ти?
— Да.
— Тук не ти трябва шапка, нали?
— Ако не ми трябваше, нямаше да те карам да ми купиш! — нетърпеливо му се озъби Сеиджуро. — Не се стремя хората да видят сина на Йошиока Кемпо да се мотае на подобно място.
Тоджи се изсмя.
— Но една шапка само би привлякла вниманието. Всички жени наоколо знаят, че щом криеш главата си под шапка, сигурно си от добро семейство, а може и да си богаташ. Разбира се, има и други причини, поради които не биха допуснали да си отидеш. Но тази с една от тях.
Както винаги, Тоджи едновременно се шегуваше със своя учител и го ласкаеше. Той се обърна, заповяда на един от мъжете да донесе шапката и зачака, докато последният си проправяше път сред фенерите и веселящите се хора. Когато поръчката пристигна, Сеиджуро сложи шапката на главата си и се почувства по-спокоен.