— С тази шапка повече от всякога приличаш на конте — отбеляза Тоджи. Обръщайки се към другите, той продължаваше с ласкателствата. — Вижте, жените излизат пред праговете, за да го видят по-добре.
И без комплиментите на Тоджи, Сеиджуро изглеждаше чудесно. Провесил две идеално излъскани ножници на кръста си, той излъчваше достойнството и класата, които можеше да се очакват от син на добро семейство. Сламената шапка не можеше да попречи на жените да му подвикват, докато минаваше край тях.
— Ей, ти, хубавецо, защо се криеш под тази глупава шапка!?
— Хайде, ти там, искам да видя какво криеш.
— Е, не бъди срамежлив, покажи ни лицето си.
Сеиджуро откликваше на тези закачливи подвиквания, като се опитваше да изглежда още по-висок и внушителен. Тоджи съвсем отскоро го беше убедил да се появи на подобно място. И той все още се притесняваше да не бъде видян. Най-голям син на прочутият майстор на сабята Йошиока Кемпо, той никога не бе изпитвал недостиг на средства. Но доскоро не познаваше тъмната страна на живота. Впечатлението, което правеше, караше сърцето му да бие по-силно. Все още се срамуваше достатъчно, за да изпитва необходимост да се скрие, макар че като разглезен богаташки син винаги беше излаган на показ. Ласкателствата на спътниците му, както и задявките на жените около него, се просмукваха в сърцето му като сладка отрова.
— Хей, та това е Учителят от улица Шиджо? — възкликна една от жените. — Защо криеш лицето си? Никого не можеш да заблудиш.
— Откъде ме познава тази жена? — изръмжа Сеиджуро на Тоджи, преструвайки се на обиден.
— Много просто — каза жената, преди Тоджи да отвори уста. — Всеки знае, че хората от училището Йошиока харесват този тъмнокафяв цвят. Затова и му викат „цвят Йошиока“. И да ти кажа, тук всички го знаят.
— Така е, но както сама каза, много хора носят дрехи в такъв цвят.
— Да, но не всички имат на кимоната си герба с трите кръга.
Сеиджуро погледна ръкава си.
— Трябва повече да внимавам — каза си той, когато усети, как една ръка, подала се през зарешетения прозорец, се протяга към него и хваща кимоното му.
— Виж ти, виж — каза Тоджи, — скрил лицето си, пък забравил емблемата. Сигурно е искал да го познае някой. Мисля, че сега вече наистина ще трябва да влезем тук.
— Прави каквото щеш — каза обърканият Сеиджуро, — но я накарай да ми пусне ръкава.
— Пусни го, жено, — скара й се Тоджи. — Нали го чу, каза, че влизаме!
Учениците се скупчиха под навеса. Стаята, в която влязоха, беше толкова безвкусно украсена с цинични картини и цветя, че на Сеиджуро му беше трудно да се отпусне. Останалите така и не обърнаха внимание на мизерната обстановка.
— Донесете саке! — заповяда Тоджи, допълвайки поръчката с други деликатеси.
След като храната дойде, Уеда Рьохей, равен по майсторство на Тоджи, се провикна:
— Доведете жените! — по същия груб начин, както Тоджи поръча храната и пиенето.
— Хей, старият Уеда каза да докарате жените! — извикаха останалите в хор, като имитираха гласа на Рьохей.
— Не обичам да ме наричат стар — възрази намръщено Рьохей. — Вярно е, че съм в това училище най-дълго от всички, но в косата ми няма нито един бял косъм.
— Сигурно я боядисваш.
— Който го каза, да излезе напред и за наказание да изпие една чаша!
— Много е сложно. Направо хвърли пиенето насам!
Чашата със саке хвръкна във въздуха.
— Ето и компенсацията — още една чаша във въздуха.
— Хей, нека някой да танцува!
— Танцувай ти, Рьохей! — провикна се Сеиджуро. — Танцувай и ни покажи колко си млад!
— Готово, Учителю. Гледай! — той отиде до края на терасата, завърза червена престилка на главата си, втъкна цвете във възела и взе една метла.
— Хей, вижте, тоя се готви да ни изиграе танца на Девицата от Хида! Да чуем и песента, Тоджи!
Той покани всички да се присъединят и те започнаха да тактуват по чиниите с пръчките за храна, а един удряше с машата по ръба на мангала.
Заглушен от пляскания след първия стих, Тоджи се поклони, а жените, акомпанирайки си на шамисени, продължиха песента откъдето той спря:
В друг ъгъл на стаята един от учениците подаваше огромна купа саке на свой приятел с думите:
— Защо не пробваш да я изпиеш наведнъж?
— Не, благодаря.
— Не, благодаря? Наричаш се самурай, а дори не можеш да изпиеш това?