— Разбира се, че мога. Но ако аз го изпия, ще трябва и ти да сториш същото!
— Готово!
Състезанието започна. Двамата залочиха като коне на водопой, а от устите им се лееше саке. След около час и двамата вече повръщаха. Останалите лежаха безжизнени и гледаха празно с кръвясали очи.
Един от тях, буен по природа, който колкото повече пиеше, толкова повече се разбесняваше, занарежда:
— Има ли някой в тази страна, освен Младия учител, който наистина да владее техниките на училището Кьохачи? Ако има такъв… хлъц… искам да го видя… О-оп!
Друг здравеняк, седнал до Сеиджуро, се изсмя и изрече на пресекулки:
— Тоя се подмазва на Младия учител. Има и други училища по бойни изкуства, освен тези в Киото. И Йошиока не е непременно най-доброто. Училището на Тода Сейген също е в Киото. Това на Огасавара Геншинсай е в Китано. Да не забравяме и Ито Итосай в Ширакава, макар че той не приема ученици.
— Какво пък толкова им е хубавото на всички тях?
— Казвам ти, че не трябва да се мислим за единствените майстори на сабята в света.
— Тъпо копеле! — изкрещя един, чиято чест бе засегната от тези думи. — Я ела насам!
— Така ли? — отвърна язвително критикуващият и се изправи.
— Ти си ученик в училището на Йошиока Кемпо, а го подценяваш?
— Не го подценявам! Само казвам, че нещата не са такива, каквито бяха в доброто старо време, когато Учителят обучаваше шогуните и беше признат за най-великия майстор на сабята. Днес много повече хора вървят по Пътя на меча. Не само в Киото, но също и в Едо, Хитачи, Ечидзен, в западните области, в Кюсю — из цялата страна. Това, че Йошиока Кемпо беше толкова известен, не е причина Младият учител и ние да се смятаме за най-добрите живи майстори на сабята. Това просто не е вярно! Защо да мамим сами себе си?
— Тъпак! Мислиш се за самурай, а те е страх от другите!
— Кой го е страх? Само казвам, че трябва да не се самозабравяме.
— Кой си ти, та да правиш такива предупреждения?
С тези думи засегнатият ученик блъсна другия в гърдите, поваляйки го на земята.
— Искаш да се бием ли? — изръмжа падналият. — Добре, готов съм.
По-старшите, Джион Тоджи и Уеда Рьохей, се намесиха.
— Престанете, вие двамата!
Изправени на крака, те разтърваха мъжете и се опитаха да ги успокоят.
— Съвземи се!
— Всички разбираме какво ви е!
Още няколко чаши саке, и нещата се поуталожиха. Подстрекателят продължи още известно време да възхвалява себе си и останалите, докато критикуващият, прегърнал Рьохей, през сълзи му обясняваше случилото се.
— Говорех само заради честта на училището — изхлипа той. — Ако продължават с тези ласкателства, доброто име на Йошиока Кемпо ще бъде съсипано. Унищожено, казвам ти!
Самият Сеиджуро оставаше сравнително трезвен. Свикнал да забелязва всичко, Тоджи каза:
— Не се забавляваш особено, както виждам.
— Аха. Мислиш ли, че те се веселят истински? Съмнявам се.
— Разбира се. Просто това е тяхното виждане за една весела вечер.
— Не разбирам, защо тогава се карат така?
— Слушай, защо не мръднем нанякъде? Някъде, където е по-спокойно. И на мен ми писна тук.
С израз на облекчение, Сеиджуро бързо се съгласи.
— Бих желал да отидем там, където бяхме снощи.
— Имаш предвид Йомоджи ли?
— Да.
— Там е доста по-уютно. През цялото време си мислех, че ти се ще да отидеш там. Но щеше да е истинско разхищение да заведеш цялата тая банда глупаци там. Затова ги доведох тук — поне е евтино.
— Да се измъкваме тогава. Рьохей ще се погрижи за останалите.
— Престори се, че отиваш до тоалетната. Аз ще те настигна след няколко минути.
Сеиджуро умело се измъкна. Никой не забеляза отсъствието му.
До една къща недалече, някаква жена, повдигната на пръсти, се опитваше да закачи на мястото му един фенер. Вятърът го беше угасил, и тя го свали, за да го запали отново. Беше се изпънала под стряхата, а току-що измитата й коса падаше свободно около лицето. Кичурите и сенките на огъня образуваха леко променящи се фигури по изпънатите й ръце. Вечерният бриз бе изпълнен с аромат на цъфнали сливи.
— Око! Да го закача ли вместо теб?
— О, та това е Младият учител — изненадано възкликна тя.
— Постой малко — когато мъжът дойде по-близо, тя видя, че не е Сеиджуро, а Тоджи.
— Така добре ли е? — попита той.
— Да, чудесно е, благодаря ти.
Но Тоджи хвърли още един поглед към фенера, реши, че е закачен накриво и го поправи още веднъж. Око не можеше да разбере как някои мъже, които неумолимо отказват да вършат каквото и да било в собствените си домове, са толкова внимателни и готови да помогнат, когато са на място като нейното. Те често сами отваряха и затваряха прозорците, оправяха си възглавниците и правеха още куп дребни нещица, които не биха и помислили да вършат под собствения си покрив.