Тоджи, правейки се, че не е чул думите й, въведе учителя си вътре.
Сеиджуро, едва седнал, каза:
— Ужасно тихо е тук.
— Ще отворя вратата към терасата — отвърна Тоджи.
Под тясната веранда се диплеха водите на река Такасе. На юг, отвъд малкия мост над улица Санджо, се намираха огромният квартал Зуисенин, мрачно разпрострелият се Терамаши — „Градът на Храмовете“ — и поле, обрасло с мискантус. Това беше близо до Каяхара, където хората на Тойотоми Хидейоши убиха съпругата, наложниците и децата на племенника му, ужасния регент Хидецугу. Тези събития все още се помнеха от мнозина.
Тоджи започна да нервничи.
— Все още е твърде тихо. Къде ли се крият жените? Изглежда нямат други клиенти тази нощ.
Беше малко неспокоен.
— Чудя се защо се забави толкова Око. Дори чай не ни донесе.
Когато нетърпението му нарасна дотолкова, че вече не го свърташе на едно място, той тръгна да провери защо чаят се бави още.
Тъкмо беше излязъл на терасата, когато почти връхлетя върху Акеми, която се приближаваше с позлатен поднос в ръце. Малката камбанка на пояса й зазвънтя, а тя извика:
— Внимавай! Заради теб ще разлея чая.
— Защо се забави толкова? Младият учител е тук. Мислех, че го харесваш.
— Виждаш ли, разлях малко. Ти си виновен. Иди да ми донесеш парцал.
— Ха! Не си ли доста нахална? Къде е Око?
— Гримира се, разбира се.
— Искаш да кажеш, че още не е готова?
— Ами, ние бяхме заети през деня.
— През деня ли? Кой е бил тук?
— Не е твоя работа. Пусни ме да мина.
Той се отмести. Акеми влезе в стаята и поздрави госта.
— Добър вечер. Радвам се, че се отбихте.
Сеиджуро се престори на равнодушен, погледна встрани и каза:
— А, ти ли си, Акеми. Благодаря ти за снощи.
Той беше объркан.
Тя взе от таблата един буркан, който приличаше на съд за кадене на тамян. Върху му постави глинена лула.
— Искаш ли да опиташ? — попита тя учтиво.
— Мислех, че напоследък пушенето е забранено.
— Да, но така или иначе, всички продължават да пушат.
— Добре, ще опитам.
— Ще ти я запаля.
Тя взе щипка тютюн от красива перлена кутийка и я натъпка в лулата с изящните си пръсти. После поднесе лулата към устата му. Сеиджуро, несвикнал да пуши, я пое доста непохватно.
— Хм, горчиво е, нали? — каза.
Акеми се закикоти.
— Къде изчезна Тоджи?
— Предполагам, че е в стаята на мама.
— Той май е влюбен в Око. Или поне така ми се струва. Подозирам, че понякога ви навестява и без мен, нали?
Акеми се засмя, но не отговори на въпроса му.
— Защо се смееш, мисля, че и майка ти го харесва.
— Наистина не бих могла да знам!
— О, сигурен съм! Напълно съм убеден! Добре е нагласено, нали? Две щастливи двойки — майка ти и Тоджи, ти и аз.
Като си придаде възможно най-невинен вид, той постави ръката си върху тази на Акеми, отпусната върху коляното й. Отначало тя го отблъсна, но това само направи Сеиджуро по-смел. Когато тя се приготви да стане, той обви с ръката си крехкото тяло и я придърпа към себе си.
— Не трябва да бягаш от мен — каза й, — няма да ти сторя нищо лошо.
— Пусни ме! — настоя тя.
— Добре, но само при условие, че останеш да седиш до мен.
— Сакето… Ще отида да донеса малко.
— Не искам саке.
— Но ако не го донеса, мама ще се ядоса.
— Майка ти е в другата стая и си прекарва чудесно с Тоджи.
Той се опита да потрие лицето си в нейното, докато тя се беше навела, но Акеми извърна глава и нададе истеричен вик за помощ.
— Мамо! Мамо!
Сеиджуро я пусна и тя изхвърча към задната част на къщата.
Той стоеше объркан. Чувстваше се самотен, но като че ли не искаше да се натрапва на момичето. Не знаеше какво да прави и извика високо:
— Отивам си вкъщи.
Тръгна надолу по външния коридор, а лицето му ставаше все по-червено, колкото повече слизаше.
— Млади учителю, къде отивате? Не ми казвайте, че си тръгвате.
Око се появи отзад, изникнала сякаш от небитието и се спусна към него. Докато го обгръщаше с ръка, той забеляза, че с прическата и грима й всичко е наред. Тя повика на помощ Тоджи и с общи усилия успяха да накарат Сеиджуро да се върне и отново да седне. Око донесе саке и се опита да го развесели. След това Тоджи доведе Акеми обратно в стаята. Когато видя колко унил е Сеиджуро, тя му се усмихна.
— Акеми, налей малко саке на Младия учител.
— Веднага, мамо — покорно каза тя.
— Нали виждаш каква е — каза Око. — Защо все се държи като дете?
— В това й е чара — млада е — отбеляза Тоджи, премествайки възглавницата си по-близо до масата.