— Е, добре, ще отидем. Вземете някаква суха храна, а също и малко саке.
Говореха за Окуни Кабуки, един нов танц с думи и музика, който се играеше по брега на реката на улица Шиджо. Това беше последната страст на столицата. Беше измислен от една девица на име Окуни в светилището Изуно. Известността му вече беше насърчила множество подражания. На празното място покрай реката бяха издигнати платформи, където трупи от танцьорки се съревноваваха за зрителското внимание. Всяка трупа се стремеше към придобиване на собствен облик като включваше в репертоара си местни танци и песни от различни области. По-голямата част от актрисите бяха започнали като леки жени. Сега, когато вече се бяха качили някак си на сцената, те биваха канени да танцуват в някои от най-видните домове в столицата. Много от тях се подвизаваха под мъжки имена, обличаха мъжки дрехи и играеха смели бойци във вълнуващи спектакли.
Сеиджуро седеше в стаята и гледаше втренчено във вратата. Под малкия мост на улица Санджо жени белеха пране в реката. Мъже, яхнали коне, минаваха насам-натам по моста.
— Онези двете още ли не са готови? — с раздразнение попита той. Почти минаваше обяд. Омаломощен от пиенето и уморен от чакане, беше изгубил всякакво желание за Кабуки.
Тоджи, все още огорчен от предишната нощ, не беше в обичайното си ентусиазирано настроение.
— Забавно е да излезеш с жена — промърмори той, — но защо винаги става така, че точно когато си готов да тръгнеш, тя внезапно започва да се тревожи дали косата й изглежда добре и дали коланът й не се е разкривил? Що за щуротии!
Мислите на Сеиджуро се насочиха към неговата школа. Сякаш чуваше звука на дървените мечове и тракането на дръжките на копия. Какво ли си мислеха учениците му за неговото отсъствие? По-младият му брат Деншичиро, без съмнение, неодобрително цъкаше с език.
— Тоджи — каза той, — май наистина не ми се ще да ги водя да гледат Кабуки. Хайде да се прибираме.
— След като вече си обещал!
— Ами…
— Те бяха толкова въодушевени! Ще се вбесят, ако се изнижем. Ще отида да ги накарам да побързат.
Докато минаваше през дневната, Тоджи хвърли поглед в една стая, където се виждаха разхвърляни женски дрехи. Изненада се като не видя никой.
— Къде ли са потънали? — питаше се той гласно.
Нямаше ги и в съседната стая. Зад нея имаше още една мрачна малка стая, лишена от слънчева светлина и миришеща на мръсни дрехи. Тоджи отвори вратата и бе посрещнат от ядосано ръмжене:
— Кой е там?
Отстъпвайки крачка назад, Тоджи все пак надзърна в тъмната бърлога. Подът беше покрит със стари опърпани рогозки и се различаваше от останалите добре подредени предни стаи колкото денят от нощта. На пода лежеше проснат мърляв самурай. През корема му небрежно беше захвърлена ножница на сабя. Дрехите му и изобщо целият му вид оставяха извън всяко съмнение факта, че е от онези ронини, които често се срещаха из пътищата да обикалят без работа. Подметките на мръсните му обувки сякаш се взираха в лицето на Тоджи. Без да прави каквото и да е усилие да се надигне, той лежеше във вцепенение.
— О, извинявайте, не знаех, че тук има гост — каза Тоджи.
— Аз не съм гост — изкрещя мъжът в тавана.
Той вонеше на саке. И макар Тоджи да нямаше никаква представа кой е, той беше сигурен в едно — че не иска да се занимава повече с него.
— Съжалявам, че ви притесних — бързо каза и се обърна да си върви.
— Стой! — грубо извика мъжът, надигайки се бавно. — Затвори вратата след себе си.
Объркан от грубостта му, Тоджи направи, каквото му беше заповядано и излезе.
Почти веднага, след като си тръгна на мястото му се появи Око. В убийствени одежди, тя очевидно се опитваше да изглежда като страхотна дама. С тон, с който обикновено се говори на дете, тя се обърна към Матахачи:
— Е, защо си толкова ядосан?
Акеми, която стоеше точно зад гърба на майка си, го попита:
— Защо не дойдеш с нас?
— Къде?
— Да погледаме Окуни Кабуки.
Устата на Матахачи се изкриви от отвращение.
— Какъв ли ще е този мъж, който няма да има нищо против да бъде видян в компанията на онзи, който задява жена му? — горчиво попита той.
Око се почувства сякаш са я облели със студена вода. В очите й проблесна гняв и тя отвърна:
— За какво говориш? Да не би да намекваш, че между мен и Тоджи има нещо?
— Кой е казал подобно нещо?
— Ти, току-що.
Матахачи не отговори.
— И това ми било мъж! — въпреки цялото презрение, с което тя отправяше думите си към него, Матахачи остана мрачно мълчалив.
— Повръща ми се от теб! — озъби му се тя. — Винаги ревнуваш без повод! Хайде, Акеми. Да не губим повече време с този перко.