И всичко това, помисли си той, заради една застаряваща курва!
Беше отвратен от самия себе си. Знаеше, че единственият начин е да се измъкне от тази агония, да прати по дяволите цялата тая мръсна история и да се върне към младежките си мечти. Трябваше да намери отново пътя, който беше загубил. И все пак… все пак…
Някаква тайнствена сила го задържаше. Каква ли зла магия не го оставяше да си тръгне? Нима тази жена беше преоблечен демон? Тя го нагрубяваше, казваше му да се махне, кълнеше се, че той само й пречи, а после, по средата на нощта ставаше блага като мед, и се заричаше, че всичко е било само шега, че нито една казана дума не е била истина. И макар че беше почти на четиридесет, тя имаше такива устни… такива ослепително червени устни, тъй примамващи, като тези на дъщеря й.
Това, накратко, беше цялата история. В крайна сметка, Матахачи не намираше сили да се покаже пред Око и Акеми като дневен работник. Той беше станал мързелив и мекушав. Облеченият в коприна младеж, който можеше да различи саке „Нада“ от обикновено местно питие само по вкуса му, беше съвсем различен от простоватия, опърпан Матахачи, боецът при Секигахара. Най-лошото беше, че този странен живот с по-възрастна жена ограби младостта му. На години той беше все още млад. Но по дух беше станал развратен и зъл, мързелив и злопаметен.
— Все пак ще го направя! — тържествено си обеща той. Удари за последен път главата си с юмрук, скочи на крака и изкрещя: — Изчезвам от тук още днес!
Чувайки собствения си глас, той осъзна, че всъщност наоколо няма никой, който да го спре, нищо, което го задържа в къщата. Единственото, което истински му принадлежеше и което не можеше да изостави, беше сабята. И бързо я втъкна в пояса си. Хапейки устни, той си повтори решително.
— Та аз съм мъж, в края на краищата.
Можеше да излезе смело през предната врата, размахал сабята си като победил в битка военачалник. Но по силата на навика нахлузи мърлявите си сандали и се измъкна през кухненския вход.
Колкото по-далеч, толкова по-добре. Беше навън! И сега какво? Краката му се вцепениха. Стоеше омаломощен под освежителните струи на пролетния вятър. Не заради ослепителната дневна светлина не се помръдна. Проблемът беше накъде да върви?
В този момент светът изглеждаше на Матахачи като едно огромно, бушуващо море, в което няма къде да се задържиш. Освен Киото, той познаваше единствено родното си село и една битка. Докато обмисляше объркано положението си, внезапна мисъл го накара да излети като стрела обратно към къщата. — Трябват ми пари — каза си. — Със сигурност трябва да намеря малко пари.
Той се запъти направо към стаята на Око и започна да ровичка из кутиите с бижута, етажерката с огледалото, скрина, и навсякъде другаде, където му мина през ума. Прерови цялата стая, но не намери и следа от пари. Разбира се, трябваше да предположи, че Око не е жена, която ще забрави да вземе предпазни мерки срещу нещо подобно.
Обезсърчен, Матахачи се отпусна върху купчината дрехи, разхвърляни по пода. Миризмата на Око се носеше като гъста мъгла наоколо. Той си помисли, че в момента тя е в открития театър край реката и наблюдава заедно с Тоджи как танцуват Кабуки. Спомни си нейната бяла кожа и онова подканящо, кокетно лице.
— Мръсна уличница! — извика той. Някъде много дълбоко в него се зародиха горчиви и нерадостни мисли.
После най-неочаквано го обзе болезнен спомен за Оцу. По време на дългите дни и месеци на раздялата им, той поне се беше убедил в чистотата и всеотдайността на това момиче, което му беше обещало да го чака. Стига да имаше някаква надежда, че тя ще му прости, бе готов да коленичи пред нея с ръце издигнати в смирена молитва. Но той бе разрушил връзката си с Оцу. Изостави я по такъв начин, че не можеше никога повече да я погледне в очите.
— И всичко заради тази жена — мрачно си помисли той. Сега, когато беше вече твърде късно, всичко му се изясни. Не трябваше да допуска Око да знае за съществуването на Оцу. Когато Око за първи път чу за нея, тя леко се усмихна, и се направи, че изобщо не я интересува. Но всъщност беше разяждана от ревност. После, всеки път, когато се караха, тя повдигаше въпроса, и настояваше той да напише на Оцу писмо, с което да поиска разтрогване на годежа им. И когато накрая той се предаде и написа писмото, тя добави с типично женския си почерк една безочлива бележка и най-безсрамно изпрати писмото по някакъв безучастен куриер.