— За какъв ли ме смята Оцу? — простена от мъка Матахачи. Споменът за невинното й момичешко лице отново изплува в мислите му. Лице, в което се четеше укор. Той отново видя планините и реката на Мимасака. Щеше му се да види майка си, роднините си. Те бяха толкова добри.
Дори земята на това място му изглеждаше топла и уютна.
— Никога няма да мога да се върна у дома — си помисли — Зарязах всичко заради… заради…
Обзет от нов прилив на ярост, той изсипа дрехите на Око от шкафовете и започна да ги къса, разхвърляйки парчета плат из цялата къща.
По едно време чу, че някой вика пред входната врата.
— Извинете ме — каза един глас. — Идвам от училището Йошиока. Тук ли са Младият учител и Тоджи?
— Откъде да знам? — грубо отвърна Матахачи.
— Трябва да са тук! Зная, че е неучтиво да ги притеснявам, когато са дошли да се позабавляват, но се случи нещо изключително важно. Касае се за доброто име на училището.
— Изчезвай от тук! Не ме интересува!
— Моля ви, не можете ли поне да им оставите съобщение? Кажете им, че в училището дойде един майстор на сабята на име Миямото Мусаши. И че, ами… че никой от нашите момчета не може да излезе насреща му. Той каза, че ще чака Младия учител докато дойде. Няма да мръдне, докато не се срещне с него. Моля ви, кажете им да побързат и да се приберат вкъщи!
— Миямото? Миямото?
Колелото на съдбата
Срамът, който училището Йошиока изпита този ден, едва ли щеше да бъде забравен някога. Този уважаван център по бойни изкуства никога преди това не бе преживявал по-голямо унижение.
Ревностни ученици се мотаеха наоколо, обзети от крайно отчаяние. Издължените им лица и побелелите кокалчета на ръцете им издаваха тяхното страдание и обзелото ги чувство на безизходица. Една голяма група се беше събрала в покритото с дъски преддверие. Няколко по-малки се трупаха в страничните помещения. Вече мръкваше. По това време обикновено всички се отправяха по домовете си или отиваха да пийнат по чашка. Този път никой не понечи да си тръгне. Гробната тишина се нарушаваше само от време на време от хлопването на входната врата.
— Той ли е?
— Върна ли се Младият учител?
— Не, още не — отговаряше един мъж, прекарал целия следобед тъжно подпрян на една колона точно срещу входа.
Всеки път, когато това се повтаряше, мъжете потъваха все по-дълбоко в блатото на своята меланхолия. Те цъкаха тревожно с език, а в очите им проблясваха трогателни сълзи.
Лекарят, който излизаше от една от задните стаи, се обърна към мъжа на входа:
— Както разбирам, Сеиджуро го няма. Не знаеш ли къде е отишъл?
— Не. Отидоха да го търсят. Вероятно скоро ще дойде.
Докторът изсумтя и отмина.
Олтарната свещ в храма на Хачиман, който се намираше пред училището, като че светеше зловещо.
Никой не би отрекъл, че основателят и пръв учител Йошиока Кемпо беше далеч по-велик от Сеиджуро или по-малкия му брат. Кемпо беше започнал като обикновен търговец. Боядисваше дрехи. Но повтаряйки до припадък еднообразните ритмични движения, придружаващи трайното боядисване, той бе измислил нов начин за използване на късата сабя. След като един от най-добрите монаси-бойци в Курама го научи да си служи с алебарда, започна да изучава стила в боя със саби, наречен Кьохачи и създаде един изцяло свой стил. Впоследствие неговия начин за борба с къса сабя възприеха и шогуните Ашикага и го поканиха за свой официален наставник. Кемпо беше велик учител. Мъж, чиято мъдрост беше равна на уменията му.
Макар че синовете му Сеиджуро и Деншичиро бяха преминали през същото строго обучение, каквото беше изкарал и баща им, те наследиха неговото значително богатство и слава. Това, както се говореше, беше причината за недостатъците им. Към Сеиджуро обикновено се обръщаха с „Млади Учителю“, но всъщност той не беше достигнал онова ниво на владеене на сабята, което би могло да му осигури повече последователи. Учениците се записваха в училището, защото покрай Кемпо стилът Йошиока беше добил такава популярност, че дори само чрез самото постъпване там, те биваха окачествявани от обществото като умели бойци.
След като преди три десетилетия шогунатът Ашикага падна, училището Йошиока престана да получава пари от властта. Но докато скромният Кемпо беше жив, натрупа значително богатство. В допълнение на това, разполагаха и с голямата сграда на улица Шиджо, която побираше повече ученици от кое да е училище в Киото. А за ония времена Киото беше най-големият град в страната. Всъщност обаче поставянето на училището на челно място в света на сабята беше само привидно.