Светът извън високите бели стени на училището се беше променил повече, отколкото хората вътре можеха да си представят. От години те разчитаха на славата си, шляеха се и се забавляваха. Така времето ги бе изпреварило. Днес унизителната им загуба от неизвестен боец сякаш им отвори очите.
Малко преди обяд един прислужник дойде в доджото съобщи, че някакъв човек на име Мусаши чака на вратата и иска разрешение да влезе. На въпроса, що за човек е, прислужникът отговори, че е ронин, дошъл от Миямото в Мимасака, около двадесет и една, двадесет и две годишен, висок към шест стъпки, с доста глуповат вид. Косата му, нересана поне от година, беше небрежно вързана на тила в червеникав кок. Дрехите му бяха прекалено мърляви, за да може да се разбере дали са черни или кафяви, едноцветни или многоцветни. Прислужникът, допускайки, че може и да греши, каза, че около госта се носела неприятна миризма. На гърба си носел една от онези мрежести кожени чанти, наречени ученически чанти на бойците, което вероятно означавало, че е шугийоша — един от онези самураи, доста многобройни напоследък, които се мотаят напред-назад, посвещавайки цялото си време на изучаването на тайните на сабята. Въпреки всичко общото впечатление на прислужника беше, че този Мусаши определено няма работа на територията на училището.
Ако той просто искаше храна, нямаше да има никакви проблеми. Но когато чуха, че недодяланият натрапник е дошъл до Великата Порта, за да предизвика на двубой известния Йошиока Сеиджуро, те избухнаха в неудържим смях. Някои настояваха да бъде изхвърлен навън без повече суетене. Но други заявиха, че трябва първо да разберат какъв стил упражнява и кой е учителят му.
Прислужникът, забавлявайки се подобно на всички останали, отиде да разпита и се върна да доложи, че посетителят като момче е учил от баща си бой с тояги, а когато пораснал, започнал да събира по нещо от минаващи през селото бойци. Напуснал бащиния си дом на седемнадесет и „поради лични причини“ прекарал осемнадесетата, деветнадесетата и двадесетата си година, отдаден на науката. Цялата предишна година бил сам в планината, с единствени учители дърветата и духа на планината. Следователно вече можел да противостои на който и да е стил или учител. Но в бъдеще възнамерявал да се запознае с учението на Киичи Хоген, владеещ сърцевината на училището Кьохачи и да съперничи на великия Йошиока Кемпо, създавайки свой собствен стил.
Вече дори бил намислил как да го нарече — Миямото. Независимо от всичките си недостатъци, това била целта, на която щял да отдаде цялото си сърце и душа.
Прислужникът призна, че отговорът му бил честен и непресторен. Но мъжът говорел на селско наречие и почти на всяка дума заеквал. Прислужникът с готовност имитираше посетителя пред своите слушатели, което отново предизвика бурен смях.
Този човек очевидно няма представа за нещата. Да заяви, че целта му е да създаде собствена школа, е истинска лудост. За да го поставят на мястото му, учениците изпратиха още веднъж слугата при него, за да го попита дали е предвидил да вземе със себе си човек, който да изнесе трупа му след схватката. На това Мусаши отговори:
— Ако случайно бъда убит, ще бъде без значение дали ще захвърлите тялото ми на планината Торибе или ще го пуснете в река Камо заедно с боклука. Във всеки случай обещавам да не се сърдя никому за нищо.
Отговорът му този път, доложи прислужникът, беше пределно ясен. Без следа от предишната тромавост.
След миг на колебание, някой каза:
— Доведи го.
Така започна всичко. Учениците възнамеряваха да поокастрят малко новодошлия, след което да го изхвърлят навън. При първата схватка Мусаши победи шампиона на училището. Ръката му беше направо извадена. Само парче кожа придържаше китката към останалата част.
Останалите приемаха един след друг предизвикателството на чужденеца. И един след друг претърпяваха позорно поражение. Няколко бяха сериозно наранени. Дървената сабя на Мусаши се напои с кръв. Някъде след третата загуба, учениците изпаднаха в ярост. Ако продължаваше да ги позори по такъв начин, те нямаше да позволят на този нецивилизован луд да се измъкне жив, отнасяйки със себе си славата на училището Йошиока. Мусаши сам прекрати кръвопролитието. След като бяха приели предизвикателството му, той не изпитваше никакви угризения за жертвите, но при все това обяви:
— Няма смисъл да продължаваме преди завръщането на Сеиджуро.
И отказа да се бие повече. Нямаха друг избор и по негова молба го заведоха в една стая, където можеше да почака. Едва тогава някой се сети и прати за лекар.