Тоджи се приближи до Сеиджуро и каза:
— Намерихме разрешението.
Докато Сеиджуро слушаше прошепнатия в ухото му доклад, на лицето му се изписваше нарастващо възмущение, докато накрая избухна с едва сдържан бяс:
— Да го изпързаляме?
Тоджи се опита с поглед да го накара да замълчи. Но Сеиджуро не можеше да се сдържа.
— Не мога да се съглася на нещо подобно! Толкова е глупаво. Какво ще стане, ако се разчуе, че в училището Йошиока толкова се уплашили от някакъв неизвестен боец, че го нападнали от засада?
— Успокой се — замоли го Тоджи, но Сеиджуро продължаваше да се противи.
Заглушавайки думите му, Тоджи каза високо:
— Остави това на нас. Ние ще се погрижим.
Но Сеиджуро не се предаваше.
— Нима мислиш, че аз, Йошиока Сеиджуро, ще се оставя да ме победи някакъв си Мусаши, или както там му е името?
— О, не, не става дума за това — излъга Тоджи, — проблемът е в това, че не виждаме как ще спасиш честта на училището чрез победата си над него. Ти си с много по-високо положение от един безочлив разбойник като него. Така или иначе, няма никаква причина това, което става тук, да се разчуе извън училището, нали така? И още нещо важно — не трябва да го оставяме да се измъкне жив оттук.
Докато двамата спореха, повече от половината самураи напуснаха помещението. Тихо като котки, те потъваха в градината, движейки се към задния вход и из вътрешните стаи и неусетно се стопяваха в мрака.
— Млади Учителю, не можем да протакаме повече — каза Тоджи твърдо и запали една лампа. Той отпусна сабята в ножницата си и запретна ръкавите на кимоното си.
Сеиджуро остана на мястото си. Макар че донякъде му олекна, защото нямаше да се бие с чужденеца, той в никакъв случай не беше доволен. Разбра, че учениците имат ниско мнение за бойните му качества. Той се замисли над това как беше занемарил упражненията след смъртта на баща си. Тази мисъл съвсем го отчая.
В къщата беше студено и тихо като на дъното на кладенец. Сеиджуро не го свърташе на едно място. Той се изправи и застана до прозореца. През покритата с хартия врата на стаята, в която бяха настанили Мусаши, той забеляза слабата трептяща светлинка на лампата. Това беше единствената светлинка в цялата къща.
Още доста погледи се бяха вторачили в същата посока. Нападателите, със саби, поставени в готовност на земята отпреде им, задържаха дъха си и се вслушваха напрегнато във всеки звук, който би могъл да им подскаже какво възнамерява да прави Мусаши.
Тоджи, въпреки всичките си недостатъци, беше преминал обучението на самурай. Той отчаяно напрягаше мисълта си, за да си представи какво прави в момента Мусаши.
— Той е напълно неизвестен в столицата, но е великолепен боец. Възможно ли е просто да седи мълчаливо в стаята си? Ние се приближихме напълно безшумно. Но при положение, че толкова много хора ще го нападнат, той може и да е забелязал нещо. Всеки, който се опитва да води истински живот на боец, би забелязал. В противен случай досега да е мъртъв. Може би е заспал. Май така изглежда. В края на краищата, доста дълго почака.
— От друга страна, той вече доказа колко е умен. Може би стои там, в пълно бойно снаряжение, оставил е лампата да свети, за да ни заблуди, и чака първия си нападател.
— Сигурно е точно така! Да, така ще да е!
Мъжете бяха безкрайно предпазливи. Защото знаеха, че мишената на подлите им намерения има същите основания да ги убие. Те си разменяха погледи и безмълвно се питаха кой ще е първият, който ще рискува живота си и ще нападне.
Накрая хитрият Тоджи, който стоеше точно до стаята на Мусаши, извика:
— Мусаши! Съжалявам, че те накарах да чакаш! Може ли да те видя за миг?
Тъй като отговор не дойде, Тоджи заключи, че Мусаши наистина е готов и очаква нападението. Дал тържествено обещание да не го остави да се измъкне, Тоджи направи знак надясно и наляво, след което ритна шоджито. Извадена от пантите благодарение на удара, долната част на вратата се хлъзна на около два стъпки навътре в стаята. При този звук мъжете, които трябваше да щурмуват стаята, неволно отстъпиха назад. Но само след миг някой нададе вик за атака и всички останали врати се отвориха с трясък.
— Няма го!
— Стаята е празна!
Мъжете, възвърнали куража си, се засуетиха наоколо невярващи на очите си, като в гласовете им се долавяше негодувание. Само допреди миг, когато някой му донесе лампата, Мусаши беше тук. Пламъкът все още гореше, възглавницата, на която беше седял, все още беше тук, мангалът все още гореше добре. Имаше и чаша с недокоснат чай. Но нито следа от Мусаши!